Питър Мей - Черната къща

Артър обаче бе мрачен и потиснат. През септември му предстоеше да започне стаж като заварчик и за него времето изтичаше като пясък между пръстите. Това бе последното лято на момчешките му години. След него го чакаше единствено перспективата на тежкия еднообразен труд и отговорностите на зрелостта.

Сред тези скални езерца сякаш цареше друг свят, скрит от реалността. Единствените звуци бяха крясъците на чайките и шумът на морето, надигащо се нежно, за да срещне брега. Водата бе кристално бистра, загрята от слънцето, а в нея пъстрееха плавно поклащащи се водорасли и черупките на раци, вкопчени упорито в черните камъни. Наловихме близо две дузини, преди да спрем за по цигара. Аз бях наследил кожата на баща си и макар да бях рус, хващах силен тен. Подложих свитата си на топка тениска вместо възглавница, легнах по гръб и затворих очи, унесен от звуците на чайките и вълните. Артър седеше до мен, свил колене под брадичката си, и мрачно дърпаше от цигарата. Странно, но пушенето сякаш не се отразяваше на астмата му.

— Всеки път, щом си погледна часовника — заговори след малко, — още една минута е отлетяла. После един час, един ден. Скоро ще стане седмица, а подир нея и месец. Като мине още един месец, ще дойде първият ми работен ден. — Той поклати глава. — А сетне, докато се обърнеш, ще дойде и последният. И тогава ще ме заровят в кробосткото гробище. И за какво е всичко това?

— За бога, човече. Това са поне шейсет или седемдесет години, а ти ги описа като някакъв миг. Целият живот е още пред теб.

— Лесно ти е да го кажеш, нали се махаш оттук. Планът ти за бягство е вече начертан. Глазгоу. Университетът. Светът. Всичко, но не и тази дупка.

— Ей, огледай се наоколо — повдигнах се на лакът аз. — Кое може да бъде по-хубаво от това?

— Да, бе. — Гласът на Артър тегнеше от сарказъм. — Затова нямаш търпение да си обереш крушите оттук, нали? — Не можах да намеря отговор. Той метна фаса си във водата и ме погледна. — Какво стана, езика ли си глътна? Кажи ми, на какво да се радвам. На това, че година след година ще се потя зад някаква маска, заварявайки късчета метал? Още отсега мога да подуша миризмата. И всеки ден ще пътувам по едно и също шосе от Нес до Сторноуей, докато за награда не получа една дупка в земята.

— Баща ми правеше същото — отвърнах. — Може и да не е било точно мечтата му, но никога не съм го чул да се оплаква. Напротив, казваше, че е живял добър живот. И се стараеше да извлече максималното от часовете, през които не беше на работа.

— Затова толкова прокопса накрая. — Думите се изплъзнаха от устата му, преди да се усети, и той бързо ме погледна със съжаление в очите. — Извинявай, Фин, не исках да прозвучи така.

— Знам — кимнах с чувството, че единственият облак в небето току-що е хвърлил сянката си върху мен. Собствената ми горчилка за миг надигна глава. — Но предполагам, че си прав. Може би, ако не беше отделял толкова време за своя Господ, щеше да му остане повече за живеене. — После поех дълбоко дъх и направих целенасочено усилие да се отърся от мрачните мисли. — Както и да е, за университета още нищо не е решено. Всичко зависи от резултатите на изпитите.

— Хайде стига, зубър такъв — махна с ръка Артър. — Баща ми ще остане разочарован, ако не си изкарал само шестици.

Тогава чухме гласовете на момичетата. Отначало само откъслечни разговори и смях, които постепенно се усилваха с приближаването си. Още не ги виждахме, а и те, естествено, не виждаха нас. Артър долепи пръст до устните си и ми даде знак да го последвам. Изкатерихме се боси по скалите и ги зърнахме на не повече от трийсет метра от нас. Веднага снишихме глави, за да не ни забележат. Бяха три или четири, всичките местни, на наша възраст. Докато надничахме предпазливо, те извадиха от кошниците си хавлии и ги проснаха на пясъка. Една от тях разстла тръстикова рогозка и нареди върху нея чипс и бутилки джинджифилова бира. После всички започнаха да събличат дънките и тениските си, разкривайки бански костюми и снежнобяла плът.

Предполагам, подсъзнателно съм регистрирал присъствието на Маршели сред тях, но едва когато я видях да вдига ръце и да завързва косата си на тила, си дадох сметка, че вече не е малкото момиченце, по което залитах в началното училище. Беше се превърнала в много привлекателна млада жена и при вида на дългите ѝ, огрени от слънцето бедра и налетите гърди, едва удържани от оскъдното горнище на банския, усетих как слабините ми се напрягат.

— Майчице — прошепнах едва.