Питър Мей - Черната къща

Артър сияеше. Потиснатото му настроение се бе изпарило, заменено от блясък в очите и дяволита усмивка.

— Хрумна ми страхотна идея — дръпна ме за ръката. — Ела с мен!

Грабнахме тениските и торбата с раците и се заизкачвахме по една пряка пътека, която понякога ползвахме, за да стигаме до скалите, без да се налага да минаваме през пристанището и залива. Тя бе стръмна и хлъзгава, останала от свличането на някой глетчер през далечната ледена епоха. Минаваше диагонално по лицето на отвесната урва, после се обръщаше на сто и осемдесет градуса и след серия от естествени стъпала стигаше до върха. Вече се намирахме на десетина метра над плажа, а тънката торфена покривка под краката ни бе мека и коварно пружинираща, готова всеки момент да се свлече, ако стъпехме твърде близо до ръба. В крайна сметка успяхме да се промъкнем, без момичетата да ни усетят, точно над мястото, където според нас се намираха те. Тук скалите се спускаха вертикално надолу, обрасли с редки туфи изсъхнала трева. Не можехме да ги видим, но чувахме ясно гласовете им, докато разговаряха, проснати редом върху хавлиите си. Идеята беше да изпразним съдържанието на чувала върху тях, но за целта един от нас трябваше да се надвеси над ръба на скалата. Аз започнах внимателно да се приплъзвам напред, докато Артър, уловил здраво лявата ми ръка, ми служеше за опора. Вече почти ми се струваше, че ще падна, когато най-сетне зърнах четирите чифта боси крака. Бяха леко встрани и аз направих на Артър знак накъде трябва да се поместим. При маневрата неволно съборихме няколко камъчета и те изтрополиха надолу. Бърборенето секна.

— Какво беше това? — обади се една от девойките.

— Стотина милиона години ерозия — отвърна Маршели. — Нали не смяташ, че ще престане само защото ние се печем отдолу?

Краката вече се виждаха непосредствено под мен, като отсечени крайници, наредени на маса в моргата. Наведох се колкото можах и видях, че всички са легнали по корем и са разкопчали горнищата си, за да избегнат издайническите бели ивици на гърба. Идеално. Разстоянието бе не повече от четири-пет метра. Обърнах се и кимнах ухилено на Артър. Улових торбата със свободната си ръка и разхлабих горния край, след което я изтръсках през ръба. Две дузини едри раци полетяха в пространството и се изгубиха от погледа ни. Но ефектът беше незабавен. Ужасени писъци разцепиха въздуха, издигайки се долу подобно на овации за успеха на дръзкото ни начинание. Едва сдържайки смеха си, ние се приведохме още малко и аз изпънах шия, за да видя по-добре хаоса на плажа. Тъкмо в този момент една едра буца засъхнала пръст се отдели от корниза, аз се плъзнах напред и въпреки отчаяните усилия на Артър да ме удържи, се прекатурих и полетях точно както раците преди малко. Падането беше към три метра и за щастие, се приземих на крака, но гравитацията все пак ме събори и аз се пльоснах тежко по задник.

Озовах се сред уплашени раци, пъплещи във всички посоки, и четири стреснати девойки, вперили очи в мен. Четири чифта голи гърди, поклащащи се под лъчите на слънцето. Няколко секунди останахме така, гледайки се едни други с взаимен потрес. После едно от момичетата се сети да изпищи и три от тях скриха голотата си с ръце, кикотейки се с престорена свенливост. Мисля, че всъщност не бяха чак толкова шокирани от внезапната ми и драматична поява.

Маршели обаче не направи опит да се прикрие. Остана така, с ръце върху бедрата и предизвикателно изпъчени напред гърди. Нямаше как да не забележа, че са твърди и налети, с едри, щръкнали и много розови зърна. Тя направи две крачки напред и така ме зашлеви по бузата, че от очите ми изскочиха искри.

— Извратеняк! — процеди презрително.

После се наведе, взе горнището на банския си и се отдалечи с едри крачки по плажа.

След тази случка не видях Маршели близо месец. Настъпи август и резултатите от изпитите ми излязоха. Точно както очакваше господин Макинес, получих отлични оценки по английски, изкуства, история, френски и испански. След матурата в общи линии бях зарязал математиката. Странно, но въпреки че лесно учех езици, никога не бях имал склонността да ги използвам. Приемането ми в университета в Глазгоу вече бе факт. Щях да следвам магистратура по хуманитарни науки. Не бях сигурен какво означава това, но ми звучеше добре и във всички случаи по-лесно, отколкото точните науки.

Отдавна се бях възстановил от шамара на Маршели, но той остави върху лицето ми червени следи подобно на почетен знак, който гордо носих няколко дни. Артър ме накара да му опиша в най-големи подробности какво съм видял след приземяването си на плажа. Той самият бе паднал назад и не бе успял да оплакне окото дори с една цица. Историята се разпространи като пожар из съседните села и аз за кратко се ползвах със статуса на култов герой сред пубертетите в Нес. Но лятото отминаваше и славата ми постепенно отшумя. От друга страна, денят, в който Артър трябваше да постъпи във фабриката, наближаваше със застрашителна скорост и той ходеше навъсен като буреносен облак.