Питър Мей - Черната къща

— Виж ти — усмихна се с израз на хладно превъзходство Маршели. — И това ако не е нашият воайор.

— Воайор? — учуди се Доналд.

Сигурно бе единственият на острова, пропуснал историята. Навярно по онова време бе ходил някъде из континента да купува червеното си пежо. Маршели му я разказа, макар и не точно по начина, по който бих го направил аз, и той се смя толкова много, че се уплаших да не се задави.

— Човече, това е велико — рече, щом успя да си поеме дъх. — Хайде сядай, за бога. Дръпни един джойнт и се отпусни.

Настаних се при тях, но отказах джойнта.

— Благодаря, ще остана само на бира.

— Девственик откъм дрога, а? — наклони закачливо глава Доналд.

— Девственик откъм всичко, мен ако питаш — вметна Маршели.

За сетен път бях благодарен на огъня, замаскирал пламналите ми бузи.

— Нищо подобно — отвърнах.

Но всъщност той бе прав. Както и тя.

— Значи, все пак ще запалиш?

— Защо не — свих рамене.

И продължих да отпивам от бирата, докато го наблюдавах как внимателно свива онова, което в наши дни наричат „петичка“. Той съедини четири цигарени хартийки, поръси по дължината им тютюн, сетне добави трошиците смолист канабис. В единия край постави свито на тръбичка картонче, загърна всичко това на дълга цигара и я наплюнчи с език, за да я залепи. Накрая усука хартията на върха на цигарата и я запали. Всмукна дълбоко и я подаде на Маршели, задържайки дима в дробовете си. Едва след като и тя дръпна, той издиша огромен облак, който бавно се разнесе в нощта. Ефектът се прояви почти незабавно — върху чертите му подобно на саван се спусна безметежен покой. После Маршели подаде джойнта на мен, още мокър от слюнката ѝ. Бях припалвал по някоя и друга цигара, затова се надявах да не се изложа. Но не очаквах, че димът ще е толкова горещ, и избухнах в неконтролируем пристъп на кашлица. Когато се посъвзех, видях, че двамата ме гледат с разбиращи усмивки.

— Нещо се задавих — казах.

— Тогава най-добре дръпни още веднъж — отвърна Доналд и аз нямах друг избор, освен да се подчиня.

Този път успях да задържа пушека десетина секунди и да подам джойнта обратно към приятеля ми, преди бавно да издишам. Нямаше откъде да знам, че кикотенето все пак ще ме издаде като начинаещ. Прекарах следващия четвърт час, кискайки се на всичко и всички. Нещата ми се виждаха неописуемо забавни. Всеки поглед, всяка реплика ме караха да се превивам от смях. Доналд и Маршели ме наблюдаваха с лежерната невъзмутимост на опитни пушачи, докато най-сетне не се укротих. Когато приключихме и с втория джойнт, вече се чувствах извисен и отпуснат, взиращ се в пламъците и откриващ там отговорите на вечните житейски въпроси. Отговори, неуловими като самите пламъци, които никога не са там, щом отвориш очи на другата сутрин.

Смътно долових, че някой вика откъм плажа. Доналд стана и отиде нататък, а когато се огледах, видях, че по-голямата част от компанията също го е последвала. Край огъня бяхме останали само аз и Маршели. Не достатъчно близо, за да се докосваме, но тя ме гледаше с много особено изражение.

— Ела тук — потупа пясъка до себе си. Извъртях се и като послушно кученце запълних със задника си ямката, оставена от дланта ѝ. Сега бедрото ми опираше в нейното и можех да усетя горещината на тялото ѝ. — Ти си абсолютно копеле, знаеш ли? — Но гласът ѝ бе мек и ласкав, а и аз го знаех, разбира се, затова не посмях да ѝ противореча. — Открадна ми сърцето, когато още бях твърде малка и нищо не разбирах, а после ме заряза и унижи. — Опитах да се усмихна, но съм сигурен, че се е получила само някаква ужасна гримаса. Тя ме погледна право в очите и поклати глава. — Направо се чудя защо още имам такива чувства към теб.

— Какви чувства?

Тя се приведе и със същата ръка, с която преди ме бе зашлевила, обърна лицето ми към своето и ме целуна. Дълга мека целувка с език, от която през тялото ми преминаха тръпки, а кръвта нахлу в слабините ми.

— Ето такива чувства. — После се изправи и добави: — Ела, да вървим.

Тръгнахме ръка за ръка сред огньовете. Покрай нас мъгляво се мяркаха лица, мелодиите на музиката преливаха една в друга, носеха се тихи мърморещи гласове, примесени с откъслечни изблици смях. Сетивата ми бяха с изострена чувствителност към всичко наоколо — шума на морето, кадифената чернота на нощта, близостта на звездите, подобни на нажежени до бяло топлийки, към които можеше да се протегнеш и да убодеш пръста си. Също към топлия допир на дланта на Маршели в моята, мекотата на нейната кожа, когато час по час спирахме, за да се целуваме, пружиниращия допир на гърдите ѝ, напрежението в моя набъбващ пенис, притиснат в корема ѝ. В един момент усетих как се пресяга и го обхваща с ръка през дънките.