Питър Мей - Черната къща

Когато влязохме в основното помещение на постройката, то бе празно, а утъпканият пръстен под — осеян с изпити кутийки от бира и струпани торби за смет, пълни с останки от барбекюто. Маршели, която явно знаеше къде отива, ме поведе към някаква врата в дъното. Тъкмо стигнахме пред нея, когато тя се отвори и отвътре излязоха момче и момиче, не много по-големи от нас. Те ни подминаха с кикот, без да ни обърнат никакво внимание. Задната стаичка бе много по-тясна, осветена от наредени покрай стените запалени свещи. Въздухът бе спарен, изпълнен с мирис на марихуана, горящ восък и човешки тела. Подът бе покрит с платнище, а върху него имаше туристически постелки, възглавници и спални чували с разтворени ципове, разстлани като одеяла.

Маршели приклекна върху една от постелките и ме придърпа да седна до нея. Едва бях докоснал пода, когато ме бутна по гръб и се претърколи върху мен, целувайки ме с необузданост, каквато никога не бях изпитвал. После ме възседна, свали блузката през главата си и онези прекрасни гърди с розови муцунки, които бях видял на плажа, се люшнаха на воля. Обхванах с длани нежната им твърдост и усетих как зърната им се втвърдяват. Тя се пресегна и свали ципа на дънките ми, освобождавайки ме от техния плен. В този момент през вцепенението, предизвикано от дрогата, усетих леко бодване на страх.

— Маршели, ти беше права — прошепнах.

— За кое?

— Никога не съм го правил. — Признание, което надали би излязло от мен в хладната светлина на деня.

— Не се тревожи — засмя се тя. — Аз съм го правила.

Изпълнен с внезапно негодувание, се повдигнах на лакът.

— С кого?

— Не е твоя работа.

— С Артър ли?

По някаква причина за мен бе от изключителна важност да не е бил Артър.

Тя въздъхна.

— Не. Ако наистина трябва да знаеш, беше Доналд.

Изпитах едновременно изненада и облекчение. А също объркване. Предполагам, че бирата, дрогата и всичко останало от онази нощ се бе съчетало, за да ме лиши от обичайните емоции. Дори от ревността. И аз се отдадох на по-големия опит на Маршели. Не помня много за онзи първи път, освен че свърши много бързо. Но както се оказа, до края на лятото щяхме да имаме още куп възможности да се усъвършенстваме.

После, докато навличахме неловко дрехите си, вратата внезапно се отвори и на прага се показа ухиленият Доналд, с по едно момиче под всяка мишница.

— Хайде, за бога, докога ще се мотаете вие двамата? Навън чака цяла опашка.

Тракането на клавиатурата изпълваше тишината на спалнята. В сумрака мониторът хвърляше своето сияние върху бледото лице на Фин. Очите му бяха присвити от напрежение, между веждите му се бе образувала бръчка. Тези изпити бяха толкова важни. Всичко зависеше от тях. Целият му останал живот. Хайде, концентрирай се, концентрирай се! Някакво движение в периферното му зрение го накара да се обърне и всяко косъмче по ръцете и раменете му настръхна. Той отново беше там. Невероятно високият мъж, с яке с качулка и дълга сплъстена коса, спускаща се на кичури покрай ушите. Както и преди, просто стоеше пред вратата, привел глава, за да не я опира в тавана, с едри като лопати ръце, увиснали покрай тялото. Но сега устните му се движеха, сякаш се опитваше да каже нещо. Фин напрегна слух, но от устата не излизаха думи, а само дъх, пропит със застояла воня на тютюн и алкохол, която изпълваше цялото помещение.

Той отвори сепнато клепачи, но дъхът не изчезна. През тънките завеси се процеждаше сивкава утринна светлина. Умореното подпухнало лице на Артър висеше над неговото, а ръката му го разтърсваше за рамото.

— Събуди се, човече. Събуди се най-сетне, дявол го взел!

Фин седна объркано в леглото, дишайки тежко, все още изпълнен със страх. Къде се намираше? Обходи с поглед помещението. Сгънатата масичка за карти с петното във формата на Кипър. Пукнатината на тавана, наподобяваща чайка в полет.

— Господи. — Той прокара ръка по потното си чело.

Артър отстъпи назад, оглеждайки го с любопитство.

— Добре ли си?

— Да, да, нищо ми няма. Просто кошмар. — Той пое дълбоко в гърдите си топлия, спарен въздух. — Колко е часът?

— Шест.

През цялата нощ Фин се бе въртял, поглеждайки често към светещия часовник върху нощното шкафче. Два. Два и четирийсет и пет. Три и петнайсет. Три и петдесет. Последния път циферблатът показваше почти пет. Значи бе задрямал само за около час.

— След малко излизаме — рече Артър.

— Защо толкова рано?

— С Фионлах ще се отбием до Порт ъв Нес преди работа. Трябва да помогнем на момчетата да натоварят камиона с провизии за Скер.