Питър Мей - Черната къща

— Тя целуна ли те? — попитах едва, защото устата ми бе пресъхнала.

— Да ме целуне? — Върху лицето му се изписа израз на неподправено недоумение и отврат. — Откъде-накъде ще ме целува, по дяволите?

Което бе поне капка утеха в бездната на моето злощастие.

В събота духаше леден североизточен вятър, примесен с мокър сняг. Аз стоях пред нашата порта, облечен в жълтото си непромокаемо яке, с шапка и черни гумени ботуши, в очакване да видя преминаващата кола на Артър. Майка ми на няколко пъти ме повика да вляза да си играя вътре, уплашена, че ще се простудя до смърт, но аз непреклонно оставах на поста си. Част от мен навярно се е надявала, че става дума просто за някаква жестока шега, скроена от Артър и Маршели. Щях с удоволствие да стоя там чак до обяд, ако колата така и не минеше, но малко след девет и половина тя се появи. Караше я майката на Артър, а той самият бе залепил лице на страничния прозорец. Зад запотеното стъкло ясно видях ухилената му физиономия, както и лекото триумфално махване с ръка. Изгледах го със стиснати зъби и лице, мокро от суграшицата. Тя скриваше сълзите ми, но можех да усетя горещите пътечки, които те си проправяха надолу по бузите ми.

В понеделник сутрин удивих госпожа Макей, заявявайки ѝ, че вече достатъчно добре се справям с английския и не се нуждая от преводач, тъй че ако желае, може да ни подреди по азбучен ред съгласно първоначалното си намерение. Идеята явно подхождаше на методичната ѝ натура и тя охотно я прие. Бях преместен от първия ред на втория, през няколко чина от Маршели, която остана смаяна от постъпката ми. На няколко пъти я забелязах да ме поглежда крадешком, с вид на ранена сърна, но аз упорито я игнорирах. Ако планът ѝ бе да ме накара да ревнувам, то безспорно бе успяла, но от сега нататък нямаше да имам нищо общо с нея. Нито пък с Артър, който със задоволство се подхилкваше от мястото си.

През междучасията се държах настрана от тях, а щом удари последният звънец, изскочих първи през вратата. Когато се озовах на шосето, се обърнах през рамо и видях Маршели да бърза подире ми, следвана по петите от запъхтяния Артър. Въпреки това само усилих крачка и не ги дочаках.

Проблемът с отмъщенията от ревност е, че дори да успееш да нараниш другата страна, това с нищо не намалява собствената ти болка и в крайна сметка всички остават нещастни. Но разбира се, след като вече си заел определена позиция, не можеш да я смениш, без да урониш достойнството си. Никога не се бях чувствал толкова нещастен и сломен, колкото през следващите два дни.

В четвъртък към обяд групата по народни танци се готвеше да поеме към Сторноуей. Аз стоях зад прозореца в столовата, избърсал с ръкав малко кръгче в запотеното стъкло, през което ги наблюдавах как чакат край портата училищният микробус да дойде откъм гаража и да ги вземе. Четири момичета и две момчета — Артър и Калъм. Артър оживено говореше нещо на Маршели, мъчеше се да привлече вниманието ѝ, но тя го слушаше разсеяно и час по час хвърляше поглед назад с надеждата да ме зърне. Изпитах определено мазохистично удоволствие, виждайки как Артър вади инхалатора от джоба си и прави две дълбоки вдишвания — сигурен знак, че е притеснен.

Това обаче бе твърде слаба утеха за мен през безкрайния следобед. В класната стая бяхме останали петима, заети с монотонната задача да преписваме думи от черната дъска. Главни букви, после малки букви. Аз постоянно зяпах през прозореца как ниските облаци прииждат откъм Атлантика, разкъсват се на парцаливи ивици покрай брега и се изливат в пристъпи проливен дъжд, с редки слънчеви проблясъци помежду им. Госпожа Макей ме нахока, че не внимавам. Заяви, че това бил проблемът ми — че съм твърде отнесен. Че ми липсва концентрация. Че притежавам заложби, но не ми достига желание за работа. Всъщност тогава ми липсваше желание за каквото и да било. Бях като малко, чезнещо от любов кутре, заключено в килера. Странно, като си помисля колко отрано съм бил налегнат от подобни емоции.

В края на часовете вече почти се задушавах. Нямах търпение да изляза навън, където леденият вятър щеше да изпълни дробовете ми със свеж солен морски въздух. Повлякох нозе по шосето и се отбих в магазина, където с последните джобни пари си купих захарна пръчка. Нуждаех се от нещо сладко, за да се успокоя. Точно срещу магазина започваше черен път през полето, водещ до канавките горе на хълма, изровени от поколения жители на Кробост, копаещи торф. Поех мрачно по него, знаейки, че от върха се открива гледка чак до Суейнбост и ще мога да видя микробуса, връщащ се от Сторноуей. Бях ходил там през лятото да копая торф заедно с родителите си — тежка, изнурителна работа, при която меките торфени чимове се изрязваха със специална лопата и се нареждаха на купчини по пет да съхнат на топлия вятър. После трябваше да ходиш да ги обръщаш, а накрая, когато вече станат достатъчно сухи, да ги натовариш на ремарке и да ги откараш с трактор в двора си, където да ги струпаш на огромна камара. Приготвени правилно, те не прогизваха от дъжда и осигуряваха гориво за дългата студена зима. Но рязането бе най-трудната част, особено ако нямаше вятър. Защото тогава те нападаха мушиците — малки хапещи твари, шотландското проклятие. Толкова дребни, че поотделно едва се виждаха, но ако се съберяха накуп, образуваха цели тъмни облаци, които влизаха в косата ти, под дрехите ти, хранеха се с твоята плът. Ако те заключеха за един ден в стая, пълна с тях, със сигурност щеше да полудееш. И понякога при рязането на торф тъкмо това се случваше.