Питър Мей - Черната къща

— Добре, защото знам страхотна игра на индианци и каубои.

Отначало помислих, че става дума за някаква игра с пионки, докато не се оказа, че аз трябва да бъда каубоят, пленен от войнствено племе, а тя — индианската принцеса, която се влюбва в мен и ми помага да избягам. Не останах особено въодушевен, защото не приличаше на никоя от игрите, които бяхме играли с Артър, но Маршели вече бе обмислила всеки детайл и не ми остави място за отстъпление.

— Ти сядай тук — отведе ме в един ъгъл и ме накара да седна с гръб, притиснат в балите. После отиде до някакво скривалище в сеното и се върна с парче въже и голяма червена носна кърпа в ръце. — А аз ще те завържа.

— Не мисля, че идеята е добра — понечих да се изправя, но тя ме бутна обратно с неподозирана сила.

— Разбира се, че е добра. Трябва да си вързан, за да мога да се поява аз и да те развържа. А няма как да се вържеш сам, нали?

Приех съображенията ѝ с голяма неохота и тя завърза първо ръцете ми зад гърба, а сетне прокара въжето до глезените ми и омота и тях. Седях безпомощен, с подвити под брадичката колене, докато Маршели отстъпи назад, съзерцавайки с доволна усмивка творението си. Започвах сериозно да се съмнявам доколко е било разумно изобщо да идвам във фермата. Каквото и да си бях представял, че ще правим, то със сигурност не беше това. Но най-лошото тепърва предстоеше. Маршели се наведе и започна да покрива лицето ми с носната кърпа.

— Ей, какво правиш? — дръпнах глава встрани в напразен опит да я спра.

— Стой мирно, глупчо. Трябва да си с вързани очи. Индианците винаги връзват очите на пленниците си. А и ако ме видиш, че идвам, може неволно да ни издадеш.

Усетих как в мен се надига паника. Тя определено не бе с всичкия си.

— Да ни издам на кого? — озърнах се в тясното, оградено с бали сено пространство. — Тук няма никого!

— Разбира се, че има. Но в момента всички спят. Това е единствената причина да мога да се промъкна незабелязано и да те освободя. А сега не мърдай, за да ти сложа превръзката.

Не бях в положение да се противя, след като вече ѝ бях позволил да стигне дотук, затова въздъхнах шумно и със смирено негодувание се подчиних. Тя се наведе отново, постави нагънатата кърпа върху очите ми и я върза стегнато зад тила. Светът помръкна. Виждах единствено червеникаво сияние от оскъдната, проникваща през краищата на плата светлина.

— Добре, а сега не издавай нито звук — прошепна Маршели и сеното прошумоля от нейните отдалечаващи се стъпки. Настъпи тишина. Дълга тишина. Толкова дълга, че взех да си мисля, че това е просто лоша шега и тя е избягала, оставяйки ме вързан тук. Добре, че поне устата ми не беше запушена.

— Какво става? — подвикнах.

— Шшшт! — разнесе се неочаквано близо до мен. — Ще те чуят. — Гласът ѝ не беше дори шепот, а по-скоро дихание.

— Кой?

— Индианците.

Въздъхнах и зачаках. Не можех да изпъна крака и усещах как те постепенно се схващат. Опитах да се наместя по-удобно, но бях спрян от ново шъткане на Маршели. Чувах я как се движи около мен, пристъпва на пръсти в своето тайно скривалище. И изведнъж подскочих от изненада. Долових върху лицето ми горещия ѝ дъх, в който все още се усещаше мирисът на лимонада. В следващия миг усетих и вкуса ѝ, защото меките влажни устни се притиснаха в моите. Това ми дойде така неочаквано, че дръпнах глава назад, удряйки я в балата сено зад гърба си. Маршели взе да се киска.

— Престани! — викнах. — Развържи ме веднага! — Но тя просто продължаваше да се кикоти. — Маршели, сериозно ти казвам. Развържи ме. Развържи ме! — Малко оставаше да се разплача.

— Ехо-о… — долетя глас отвън. — Всичко наред ли е там горе?

— Да, мамо — изписка Маршели толкова близко до ухото ми, че щеше да ми пукне тъпанчето. — Просто си играем. — И започна бързо да ме развързва.

Веднага щом ръцете ми се оказаха свободни, дръпнах превръзката от очите си и скочих с олюляване, мъчейки се да събера жалките останки от достойнството си.

— Мисля, че ще е най-добре да слезете за малко — извика майка ѝ.

— Добре, ей сега идваме. — Маршели се наведе, за да доразвърже краката ми.

Избърсах уста с опакото на дланта си и ѝ хвърлих унищожителен поглед, но тя само се усмихна невинно.

— Беше забавно, нали? Жалко, че индианците се събудиха толкова бързо. — И чевръсто заподскача от бала на бала надолу. Отръсках полепналите сламки от косата си и я последвах.

Веднага щом зърнах изражението върху лицето на майка ѝ, разбрах, че нещо не е наред.