Питър Мей - Черната къща

Пред бялата порта спрях в колебание. Все още не бе късно да променя решението си. Ако тичах през целия път, вероятно щях да се прибера, преди баща ми да е качил лодката върху ремаркето, и никой нищо нямаше да разбере. Но ето че вятърът довя до мен гласче, звънко и ясно:

— Фииин… Здрасти, Фин!

Вдигнах очи и видях Маршели, припкаща по пътеката откъм къщата. Навярно ме бе наблюдавала, така че вече нямаше връщане назад. Тя пристигна запъхтяна, с пламнали бузи и ярки като синчец очи. Косата ѝ бе сплетена на плитки както в първия учебен ден и вързана със сини панделки, в тон с очите.

— Хайде, влизай. — Тя отвори портата, сграбчи ме за ръката и аз, преди да разбера какво става, преминах от другата страна на огледалото и се озовах в нейния свят.

Майката на Маршели бе красива жена, която миришеше на рози и говореше английски със странен мек акцент, звучащ почти като музика в ушите ми. Имаше вълниста кестенява коса и шоколадови очи и бе облечена с кремав вълнен пуловер и сини дънки, върху които носеше щампована престилка. На краката си бе обула зелени гумени ботуши и явно нямаше нищо против да ръси засъхнала кал от подметките им навред по пода на голямата кухня. Тя прогони навън две игриви кучета порода „Бордър ко̀ли“, заръча ни да сядаме на масата и ни наля две големи чаши мътна домашна лимонада. Каза, че ме е виждала в църквата заедно с родителите ми, но аз нямах спомен да съм я забелязвал там. Беше пълна с въпроси. Какво работи баща ми? А майка ми? Какъв смятам да стана, когато порасна? Аз нямах и най-малка представа, но не исках да си го призная, затова отвърнах, че искам да стана полицай. Тя повдигна учудено вежди, но се съгласи, че професията е добра. През цялото време усещах върху себе си очите на Маршели, слушаща внимателно отстрани, но нарочно не се обръщах да я погледна, защото знаех, че само ще се изчервя.

— Е — попита майка ѝ, — ще останеш ли за обяд?

— Не — отсякох, но после си дадох сметка, че вероятно съм прозвучал нетактично и добавих: — Обещах да се прибера у дома до дванайсет. Мама каза, че дотогава ще е сготвила, а после с татко ще излизаме с лодката. — Бързо ми ставаше ясно, че изричането на една лъжа води до друга. А после и до следваща. Започнах да изпадам в паника, че може да ме питат още нещо, за което да се наложи да излъжа, затова реших да сменя темата: — Може ли още малко лимонада, моля?

— По-късно — каза Маршели, след което се обърна към майка си: — Отиваме да си играем в плевнята.

— Добре, само внимавайте за кърлежи.

— Кърлежи? — попитах, когато излязохме на двора.

— Да, едни дребни гадинки. Трудно се виждат, но живеят в сеното и обичат да хапят. Ето, виж. — Тя запретна крачола на дънките си и ми показа малките червени петънца по крака си. Някои бяха разчесани и кървяха.

Бях ужасѐн.

— Защо ще ходим там тогава?

— Не бой се, нали сме с дълги панталони. А и теб сигурно няма да те ухапят. Татко казва, че обичали само английска кръв.

Тя отново ме улови за ръка и ме поведе през двора на фермата. Половин дузина кокошки се разбягаха с кудкудякане пред нас. Отляво имаше каменен обор, където хранеха и дояха кравите, а също кочина, в която три едри розови прасета ровеха със зурли сред пръсната слама и едро нарязано цвекло. Изглеждаше, че единственото, което ги интересува, е да ядат, дрискат и пикаят. Острият сладникав мирис на свинска тор изпълваше въздуха и аз сбърчих нос.

— Тук вони.

— Нали е ферма. — Маршели явно намираше това напълно в реда на нещата. — Животните така си миришат.

Отвътре плевнята беше огромна, пълна с бали сено, които стигаха почти до тавана. Маршели започна да се катери по тях, но по едно време се обърна и като видя, че още стоя край вратата, раздразнено ми махна с ръка.

— Хайде, какво чакаш!

Неохотно я последвах нагоре, докато не се озовахме в тясно празно пространство под самия покрив от гофрирана ламарина. То бе напълно заградено и до него се стигаше само по едрите стъпала, образувани от балите сено.

— Това е моето местенце. Татко ми го направи. Разбира се, ще изчезне през зимата, щом започнем да даваме сеното на животните. Как ти се струва?

Озърнах се в захлас. Аз не притежавах никакво място, което да бъде само мое, с изключение на миниатюрната си таванска стаичка, в която не можех да върша нищо, без цялата къща да чуе. Затова и прекарвах повечето си време навън.

— Супер е.

— Гледал ли си каубойски филми по телевизията?

— Естествено — отвърнах небрежно, сещайки се за един сериал с герои, наречени Смит и Джоунс, който ми бе малко трудно да следя.