Питър Мей - Черната къща

— Стига, бе! — Това провокира интереса на Артър и той чак се завъртя на седалката, за да погледне спътника си. — Мислех, че си базиран в Глазгоу.

— В Единбург.

— И защо са те изпратили тук? Защото си го познавал?

Фин поклати отрицателно глава.

— Имах един случай в Единбург, който беше… много сходен на този. Същия почерк, както го наричаме.

— Да, да, разбирам. И ние четем криминалета. Хм… Не е ли странно, че си се върнал да разследваш убийството на този тип, дето ни пердашеше като деца? — Артър помълча, сетне се оживи отново. — Я ми кажи, видя ли го? Трупа имам предвид?

— Да, по време на аутопсията.

— Е, и?

— Не ти трябва да знаеш.

— Защо, напротив. Никога не съм си падал особено по това копеле. Да ти кажа, който и да го е сторил, заслужава да му окачат медал!

Докато прекосят полето към Барвас, небето се смрачи съвсем, само на западния хоризонт остана бавно помръкваща пурпурна ивица. Над морето се събираха облаци като кълба от черен дим. Щом стигнаха хижата със зеления ламаринен покрив, Фин се обърна да погледне Артър и видя, че той е оборил глава и кротко похърква. После осветените улици на Барвас останаха зад гърба им и те продължиха на север към Нес.

Оставаха още двайсетина минути, през които можеше да мисли на спокойствие, несмущаван от пиянските брътвежи на приятеля си. Да се подготви за мига, в който щеше за първи път след погребението на леля си да се озове лице в лице с Маршели. Почти осемнайсет години. Нямаше представа какво да очаква. Дали и тя се бе променила толкова силно, колкото мъжа си? Дали изобщо щеше да познае някогашното момиче с плитките и сините панделки?

Подминаваха запустели селца, в които само тук-там жълтееше по някой светъл прозорец. Веднъж на пътя изскочи куче и Фин трябваше рязко да свърне, за да не го прегази. През вентилационната система на колата нахлуваше мирис на торфен дим, който му навяваше спомени за дългите пътувания с автобус до пансиона на училището в Сторноуей. Артър продължаваше да дреме с полуотворена уста, от едното ъгълче на която се точеше тънка нишка слюнка. Мъртъв за света. Бягство благодарение на алкохола. Фин бе избягал от острова физически, докато някои намираха други способи.

Щом стигнаха Крос, Фин осъзна, че всъщност няма представа къде живее Артър. Пресегна се и го раздруса за рамото. Той изсумтя, отвори едно око и избърса устни с опакото на ръката си. За няколко секунди изглежда, че не знае къде се намира, вперил невиждащ взор през прозореца, преди да се вземе в ръце и да се изправи в седалката.

— Виж ти, много бързо сме стигнали.

— Остава да ми кажеш и къде живееш.

— Моля? — сбърчи невярващо лице Артър. — Не може да си забравил къде живея!

— А, на същото място, значи.

Дори не му бе хрумнало, че двамата с Маршели може да са свили гнездо в старата къща на семейство Макинес.

— Тъжно, нали? На същото шибано място, където съм роден. — В гласа му отново се долови горчивина. — Но аз за разлика от теб имах отговорности.

— Майка ти?

— Майка ми, да.

— Още ли е жива?

— Не, умря и поръчах да я препарират, та да може вечер да седи в креслото край огъня и да ни прави компания. Разбира се, че е още жива. Да не мислиш, че щях да кисна тук всичките тези години, ако не беше? — Той въздъхна с досада и мирисът на уиски изпълни купето. — Божичко. Осемнайсет години хранене с лъжичка сутрин, обяд и вечер. Носене до тоалетната, сменяне на памперси. И знаеш ли кое най-много ме вбесява? Че за друго може да не я бива, но е напълно с всичкия си, а езикът ѝ е все така остър както някога. Понякога ми се струва, че се забавлява да вгорчава живота ми.

Фин не знаеше какво да отговори. Неволно се запита кой ли я храни и ѝ сменя памперсите, докато синът ѝ е на работа. Сякаш прочел мислите му, Артър додаде:

— Разбира се, Маршели също много се грижи за нея. Тя харесва Маршели.

Фин се помъчи да си представи подобно съществуване — всичките тези години в плен на една и съща къща, в оковите на дълга към една старица, почти напълно обездвижена след инсулта, който беше получила тъкмо след като те завършиха гимназията. Отново, като че ли надникнал в главата му, Артър каза:

— Човек би очаквал, че след толкова време поне ще има благоприличието да умре и да ни остави на мира.

Фин свърна по еднолентовия път нагоре към хълма, където село Кробост се точеше в продължение на близо километър, следвайки линията на скалите. На минаване покрай църквата забеляза запалените лампи в дома на свещеника. В къщата на Макинес, разположена върху полегатия склон към морето, също светеше и можеха да се видят торфените брикети, акуратно наредени под формата на рибена кост, точно както ги бе нареждал някога бащата на Артър. Около двеста метра по-нататък, на фона на нощното небе, се очертаваше тъмният силует на собствения му роден дом. Там нямаше светлина, нямаше живот.