Питър Мей - Черната къща

Фин поклати глава и остана с поглед, забит в масата, докато Артър се упъти към бара да напълни отново чашата си. Беше неизразимо тъжно да вижда стария си приятел такъв. Изглежда, животът прелиташе покрай теб в един миг като автобус в дъждовна нощ. Трябваше да направиш така, че да те види и да спре, за да те качи. Инак отминаваше, оставяйки те да креташ пеша през вятъра и дъжда. В известен смисъл той самият не бе много по-различен от Артър — преследван от мисълта за онова, което е могло да бъде, озлобен от неуспехите и пристъпващ с тревога към едно несигурно бъдеще. Младежките мечти бяха изгубени завинаги като сълзи в дъжда. Да, в стария си приятел той виждаше себе си като в огледало и това отражение не му харесваше особено.

Артър се върна и тупна тежко на стола. Този път си беше взел двойно.

— Между другото, докато бях на бара, си мислех… Видях как се промени лицето ти при споменаването на нейното име. Затова не си се върнал толкова време, нали? Заради проклетата Маршели.

— Не — поклати глава Фин, но не беше сигурен дали казва истината.

Събеседникът му се приведе над масата, гледайки го право в очите.

— Нито писмо, нито обаждане по телефона, нищо. Отначало се чувствах обиден, после ме хвана яд. Но тези чувства не траят вечно, накрая винаги прегарят от само себе си. И тогава започнах да изпитвам вина. Че може би смяташ, че аз съм ти я отнел. — Той сви безпомощно рамене, несигурен как точно да се изрази. — Разбираш ли?

— Нищо подобно. Между мен и Маршели всичко беше приключило. — Зрителният контакт помежду им обаче продължаваше подобно на твърде дълго ръкостискане и Фин започна да изпитва неудобство. — Да си призная, аз никога не съм вярвал в тази връзка. Можеше и да се получи нещо накрая, но ти и Маршели… просто бяхте един за друг, не е ли така?

Артър най-сетне сведе поглед и отпи от уискито си.

— Ти женен ли си?

Колебанието на Фин бе незабележимо.

— Да.

— Деца?

Само допреди месец отговорът щеше да бъде „да“. Но вече не можеше да претендира, че е баща, а историята не бе от онези, които му се щеше да разказва. Не и тук. Не и сега. Затова просто поклати глава.

— Ние пък имаме един син. Тази година завърши училище. Не е много умен, на мен се е метнал. Мъча се да му намеря работа в Арниш. — Артър наклони леко глава и по устните му се разля топла усмивка. — Но инак е добро момче. Тази седмица ще идва с нас на лов за гуга. Сефте му е. Само като си помислиш, че е на същата възраст, на която бяхме и ние, когато за първи път излязохме с траулера. — Той допи чашата си и я чукна в масата. Очите му, замъглени от алкохола, внезапно станаха сериозни. — Кажи, заради това ли не се върна повече тук?

Фин бе очаквал със свито сърце този момент, но си даваше сметка, че е неизбежен. Нямаше начин да стъпи на острова и да не се сблъска отново с миналото.

— Заради кое? — попита неискрено.

— Онова, които се случи на Скер.

— Не знам. — Погледът му избягваше този на Артър. — Наистина не знам.

— Е, ако е така, значи не си имал никаква шибана причина.

— Само ако бях внимавал малко повече… — Фин забеляза, че кърши пръсти пред себе си и положи длани върху масата.

— Станалото, станало. Беше нещастен случай. Никой не е смятал, че ти си виновен.

Фин го погледна крадешком, за да отгатне по изражението му дали всъщност не иска да каже „Никой освен мен“. Но там нямаше и помен от враждебност, никакъв намек, че зад думите се крие друг подтекст.

— Е, готов ли си вече да доливаме?

В халбата на Фин имаше само около един пръст бира, но той поклати глава.

— Достатъчно ми е за тази вечер.

— От мен да знаеш — приведе се поверително Артър, — че никога не е достатъчно. — Той се ухили широко и заразително. — Аз пък ще си викна едно за изпроводяк.

Фин остана сам със своите мисли. За Скер, за Маршели. От тях го изтръгна шумен хор от гласове. Работниците от фабриката си тръгваха, като се сбогуваха на вратата. Артър им махна небрежно с ръка и с олюляване се върна на масата, удряйки върху плота поредното двойно уиски. Столът изскърца жалостиво под тежестта му. По устните му играеше усмивка подобно на пеперуда, търсеща място да кацне.

— Да ти кажа ли за кого се сетих? За оня даскал по история, как му беше името…

— Шед? Уилям Шед?

— А, същият! Помниш ли, че имаше дупка между предните зъби и всяко „с“ излизаше като подсвирване?

Фин не се бе сещал за този учител от поне двайсет години, но сега образът изникна ясно в съзнанието му.

— Да, той ни караше да четем на глас откъси от учебника…