Питър Мей - Черната къща

Барманката постави халбата пред него, тупвайки я в локвичка от бира върху дървения тезгях. Той пусна парите в същата локвичка и долови погледа, който му хвърли жената. Тя събра монетите в шепа, а миг по-късно се върна с парцал и забърса бара. Фин ѝ отправи подкупваща усмивка, а тя кисело се озъби в отговор.

Това беше потискащо. Той поднесе халбата към устните си, но така и не отпи. Около маса край прозореца се бяха събрали група работници, някои още облечени в сините гащеризони. Пред тях бързо се трупаха празни чаши, кипеше разговор на келтски, носеха се силни дрезгави смехове. Всъщност един от гласовете привлече вниманието му като мотив от позната мелодия. После той зърна лицето и шокът му дойде като юмрук в корема.

Артър се беше променил. Изглеждаше с десет години по-стар от него и бе качил доста килограми. Фините юношески черти се бяха изгубили в кръгло червендалесто лице, а косата, някога гъста и черна, сега представляваше рядка сивкава четина. Бузите бяха осеяни с пукнати капиляри, издайници на прекомерна склонност към алкохола, но очите със стария топъл кафяв цвят гледаха ясно и зорко.

Артър тъкмо обръщаше в гърлото си поредното уиски, когато също забеляза Фин и бавно свали чашата от устните си.

— Ей, Свирчо — подвикна му един от сътрапезниците. — Какво става? Изглеждаш така, сякаш си видял призрак.

— Тъкмо това и видях.

Артър се изправи и се загледа продължително във Фин над главите на мъжете от компанията. Останалите също се обърнаха към него.

— Жив да не бях — измърмори Артър. — И това ако не е шибаният Маклауд. — После се измъкна иззад масата, проправи си с лакти път през навалицата и за огромно притеснение на Фин го сграбчи в мечешката си прегръдка, разливайки половината му бира. Накрая отстъпи назад и се взря в лицето му. — По дяволите, човече! Къде се губиш всичките тези години?

— Насам-натам — отвърна неловко Фин.

— Насам-натам — повтори напевно Артър. — Положително не е било тук. — Той погледна останките в халбата му. — Да ти поръчам нова?

— Не, стига ми толкова, честно.

— Мейрийд — махна Артър на барманката. — Сипи ми още едно. — Сетне се обърна отново към него. — Е, разправяй, как я караш?

Фин никога не бе предполагал, че срещата им може да се окаже толкова конфузна. Какво можеше да каже? Как да вкара осемнайсет години в едно изречение?

— Нормално — сви рамене.

Артър се усмихна дружелюбно, но някак пресилено, докато вземаше уискито си от бара.

— Чувам, че си постъпил в полицията?

Фин кимна.

— Е, можеше да го сториш и тук, да не се пилееш из големия град. А какво стана с университета?

— Отпаднах през втората година.

— Мамка му. Моят старец да си даде толкова зор да те вкара, а ти да вземеш да се прецакаш.

— И то здравата.

— Е, поне имаш достойнството да си го признаеш. — Артър се закашля от недостиг на въздух и извади инхалатора от джоба си. Вдиша два пъти дълбоко, при което се чу как гърдите му свистят от секрета. — Така е по-добре. Някои неща не се променят, а?

— Вярно — ухили се Фин.

Артър го улови под ръка и го поведе към една маса в ъгъла, като по пътя леко се препъна. Явно това не му беше първото питие за вечерта.

— Двамата с теб трябва да си поговорим.

— Така ли?

— Разбира се — изгледа го учудено Артър. — Осемнайсет години са това, не е шега работа. — Седнаха един срещу друг и той се взря внимателно в лицето му. — Е, това вече не е честно. Ти направо не си мръднал. А виж ме мен. Дебел дърт шопар. Изглежда, добре ти понася да бъдеш ченге.

— Не бих казал. Опитвам да сменя професията. Дори се записах да следвам задочно.

— Жалко — поклати глава Артър. — Мен ме зарежи, но ти, Фин, ти имаше качества, беше създаден за нещо по-голямо от полицията.

— А с теб какво става? — попита от учтивост Фин.

Странно, но нямаше желание наистина да научи. Всъщност не искаше да знае каквото и да било за този човек. Предпочиташе да запомни приятеля си такъв, какъвто е бил някога, като момче. Сега все едно водеше разговор с непознат.

Артър наду устни и изпусна въздух измежду тях в израз на самопрезрение.

— Постъпих в рафинерията точно преди да я затворят. Предполагам, че имах късмет да ме вземат обратно, когато я отвориха пак през деветдесет и първа, но през май деветдесет и девета спуснаха кепенците окончателно. Влязоха в ликвидация и всички се озовахме на улицата. Сега са започнали екологично производство, ще правят вятърни турбини. Можеш ли да си представиш? Опитват се да убедят правителството да нацвъка огромни перки из целия остров. Твърдят, че това щяло да ни направи независими откъм енергийни източници. Добре, ами туристическата индустрия? Кой ще дойде тук да гледа цели гори от шибани вятърни мелници? — Той се усмихна кисело и изля остатъка от златистата течност в гърлото си. — Но Маршели казва, че трябва да съм доволен, задето са ме приели на работа. Отново. — Споменаването на името накара Фин да трепне. — И знаеш ли какво? Наистина съм доволен. Адски доволен при това. Сигурен ли си, че не искаш още едно?