Питър Мей - Черната къща

— Да, сър.

Фин понечи да си върви, но Смит още не беше приключил.

— Между другото, ХОЛМС откри още една потенциална връзка. Сержант Гън ще те осведоми. Искам още сутринта двамата да отидете и да я проверите. — И като им обърна гръб, се заизкачва, вземайки по две стъпала наведнъж.

— Щом изпраща нас, вероятно не очаква да изскочи кой знае какво — отбеляза Фин, щом стигнаха приземния етаж.

— Ти го каза — усмихна се сухо Гън.

— И каква е историята?

Гън отвори пред него вратата на задния вход. Вечерните слънчеви лъчи падаха косо над паркинга, хвърляйки дълги сенки.

— Макричи го загази преди около половин година. Отишъл да лови сьомга в частен имот, в югозападната част на острова. Собственост на някакъв англичанин. Те плащат луди пари за правото на риболов, затова си бранят интереса от бракониери. Та онзи наел пазач от Лондон, бивша барета — главорез, да си го кажем направо. Нищо не разбира от сьомга, но спипа ли те, ще ти се прииска да не си я помирисвал в живота си.

Той отвори багажника и извади куфара на Фин.

— Значи, онзи тип е хванал Макричи?

— Именно. — Гън хлопна капака и двамата се упътиха пеша надолу към пристанището. — И не само го хванал, но така го подредил, че едва го познахме, когато попадна при нас. Но не подаде оплакване. Не искаше да се разчуе, че някой е излязъл по-голям бабаит от него. Вярно, Макричи беше як мъжага, но лондончанинът бил професионалист, а при тях нямаш особени шансове, без значение колко си едър.

— Все още не виждам връзката.

На Фин му се нравеше, че Макричи е отнесъл побой, но това трудно можеше да се нарече улика към убийството му.

— Една нощ, преди около три седмици, пазачът бил нападнат. От цяла група, с маски на главите и всичко останало. Пребили го до безсъзнание.

Минаха покрай благотворителния магазин на ъгъла на Кенет Стрийт и Чърч Стрийт. Табелката на витрината гласеше: „Покупка, не подаяние“.

— С други думи, компютърът в своята премъдрост е решил, че Макричи е потърсил отмъщение, а онзи после на свой ред го е убил?

— Нещо такова.

— А Смит сега приветства възможността да се отърве от нас за известно време.

— Какво пък, една разходка до югозападния край ще ни се отрази добре. Ходил ли си някога в Уиг?

— Разбира се, Джордж. Често си правехме там пикници през лятото. С баща ми дори пускахме хвърчила на плажа.

Той помнеше километрите гладък пясък, простиращи се в плитчините между скалистите носове, чак до далечните гребени на вълните. И вятъра, който подемаше самоделното хвърчило високо в синевата, като развяваше косите им и караше дрехите им да плющят. А също усмивката, покрила с бръчици лицето на баща му, сините очи, блестящи в поразителен контраст с грубата, загоряла от слънцето кожа. Помнеше също разочарованието, когато пристигаха по време на прилив и необятната пясъчна ивица се оказваше залята от половин метър тюркоазена вода, като ги принуждаваше ги да седят отстрани и да ядат сандвичи.

Сега, докато вървяха покрай кея на Кромуел Стрийт, също имаше прилив и мачтите на съдовете във вътрешното пристанище се издигаха високо над главите им, окичени с радари и сателитни антени. Сторноуей бе разположен върху ивица земя, отделяща по-плиткото вътрешно пристанище от външното, където спираха фериботите и петролните танкери. Фин бе отседнал в хотел „Краун“, намиращ се по средата между Пойнт Стрийт и Норт Бийч, с великолепна гледка към залива и замъка Люс. Тук почти нищо не изглеждаше променено — само някои магазини и заведения имаха нови собственици, а други бяха пребоядисани. Шапкарницата все още си стоеше на мястото, с витрина, пълна със странните творения, които жените прикрепваха към прическите си по време на Сабат. Шапката подобно на бурката по други места бе задължителен атрибут за набожните представителки на нежния пол на остров Луис. Часовниковата кула на кметството стърчеше над стръмните керемидени покриви и прозорците на мансардите.

Двамата мъже подминаха купища от кошове за омари и зеленикави рибарски мрежи. Подготовката за утрешния ден още не бе приключила и екипажите разтоварваха припаси и оборудване от бусове и пикапи и ги пренасяха към траулерите и малките рибарски лодки. Над главите им през цялото време кръжаха чайки като бели петънца на вечерното небе, улавяха последните слънчеви лъчи и отправяха пронизителни призиви към боговете.

Когато спряха пред хотела, Фин хвърли поглед по дължината на пешеходната Пойнт Стрийт, с нейните декоративни цветни лехи и пейки от ковано желязо. В петък и събота вечер тук гъмжеше от тийнейджъри, които пият бира, пушат трева, хапват хамбургери или риба с пържени картофи от крайбрежните лавки. Поради липса на други развлечения всички се събираха тук. Самият Фин бе прекарал не една вечер, криейки се от дъжда покрай входовете на магазините заедно с приятелите си, в очакване някое от по-големите момчета да излезе със заветната бутилка. Тогава улицата изглеждаше вълнуваща, пълна с възможности. Алкохол, момичета, дръпване от нечий джойнт. Ако все още си навън, когато заведенията затварят, можеше да видиш бой, че дори и два. Но ако си извадил късмет, много преди това си отишъл на някой купон. Младежите от всяко поколение подобно на сенки следваха стъпките на предходното, на своите майки и бащи. Но днес улицата бе почти празна.