Питър Мей - Черната къща

Когато влязоха в стаята, той разчисти един сгъваем стол от дрехите и книжата, струпани върху него, и покани Фин да седне. Помещението приличаше на епицентър на хартиена експлозия, при която хиляди късчета бяха осеяли стените. Карти, вестникарски изрезки, жълти лепящи листчета и какво ли още не. Собствениците на пансиона надали щяха да останат особено доволни. По леглото бяха разхвърляни книги, папки и бележници. Върху раклата отворен лаптоп делеше място с още книжа, празни пластмасови чашки и останки от китайска храна за вкъщи. Гледката през прозореца беше към Джеймс Стрийт и сивата грамада от метал и стъкло, представлявала навремето хотел „Сийфорт“.

— Вече отделих на вашите колеги повече време, отколкото се полага — оплака се Адамс. — Не направихте нищо, за да арестувате човека, който ме преби, а сега, щом той се оказа мъртъв, не спирате да ме тормозите. — Мобилният му телефон иззвъня. — Извинете — каза той, вдигна го и обясни, че в момента е зает и ще върне обаждането по-късно. Сетне погледна очаквателно Фин. — Е? Какво искате този път?

— Искам да знам къде сте били на двайсет и пети май, петък, тази година.

Въпросът завари Адамс напълно неподготвен.

— Защо?

— Просто бъдете така добър да отговорите.

— Нямам никаква представа. Ще трябва да проверя записките си.

— Направете го тогава.

Изражението на Адамс представляваше неподправена смесица от объркване и раздразнение. Той изцъка звучно с език, после седна на ръба на леглото и пръстите му превзето затанцуваха по клавиатурата на лаптопа. Върху екрана се появи календар, който той превключи от дневно на месечно изображение, а сетне превъртя месеците назад от август до май.

— На двайсет и пети съм бил в Единбург. Следобед сме имали среща в офиса с местния представител на Кралското общество за предотвратяване на жестокостта към животните.

— А вечерта?

— Не знам. У дома, вероятно. Не си водя дневник на социалните ангажименти.

— Необходимо ми е да знам със сигурност. Има ли някой, който може да го потвърди?

Дълбока въздишка.

— Роджър, предполагам. Моят съквартирант.

— Тогава най-добре го попитайте и се свържете отново с мен.

— Господин Маклауд, за какво, за бога, става дума?

Фин игнорира въпроса.

— Името Джон Сийврайт говори ли ви нещо?

— Не, не ми говори — отвърна Адамс, без дори да се замисли. — Ще ми обясните ли за какво става дума?

— В ранните часове на двайсет и шести май тази година трийсет и три годишният юрист Джон Сийврайт бе намерен окачен на едно дърво в пресечка в долната част на Лийт Уок. Удушен, разсъблечен и изкормен. Както знаете, само преди три дни друга жертва на име Ангъс Джон Макричи бе сполетяна от идентична участ тук, на остров Луис.

От гърлото на Адамс се изтръгна сподавено ахване.

— Значи, искате да знаете дали случайно не обикалям из Шотландия, за да кормя хора? Аз? Това е смехотворно, господин Маклауд. Смехотворно.

— Случайно да ме виждате да се смея, господин Адамс?

Видът му изразяваше накърнено достойнство.

— Ще питам Роджър какво сме правили онази вечер. Той ще знае. Винаги е бил по-добре организиран от мен. Нещо друго?

— Да, искам да знам причината за побоя, който Ейнджъл Макричи ви е нанесъл.

— Ейнджъл… Наистина ли така са го наричали? Предполагам, вече е стигнал в ада, защото там му е мястото. — Адамс смръщи вежди. — Дал съм официални показания.

— Не и пред мен.

— Сякаш няма много смисъл да разследвате нападението сега, след като извършителят вече е недосегаем дори и за вас.

— Просто ми кажете какво се случи.

Фин се постара да прикрие нетърпението си, но нещо в тона му явно го издаде, защото Адамс въздъхна още по-театрално и без повече да се противи, започна:

— Един от вашите местни вестници, „Хебридиън“, публикува статия за това как съм дошъл на острова, за да организирам кампания срещу ежегодния лов на гуга. Знаете, че тукашните мъже всяко лято ходят на Скер и унищожават по две хиляди птици. Катерят се по скалите и просто избиват бедните малки, докато родителите летят като обезумели наоколо и оплакват с пронизителни крясъци гибелта им. Това е брутално. Нечовешко. Може да е традиция, но в една цивилизована страна, в двайсет и първи век…

— Ще ви помоля да пропуснем лекцията и да се придържаме към фактите.

— Явно и вие като всички останали в това забравено от бога място сте поддръжник на лова. Знаете ли, тъкмо това не можах да предвидя. Че на целия остров няма да се намери и един, който да ми подаде ръка. А се надявах да разбуня общественото мнение, да привлека нови симпатизанти.