Питър Мей - Черната къща

— Хората харесват вкуса на гуга. И дори за вас да изглеждат варварски, методите, които използват за убиването им, са бързи и безболезнени.

— Бухалки и пръти с примки? — Адамс присви в отвращение устни.

— Те са много ефективни.

— Все едно знаете.

— Всъщност знам. Правил съм го лично.

Адамс се смръщи, сякаш бе захапал парче лимон.

— Значи, няма смисъл дори да го обсъждам с вас.

— Именно. Затова нека да се върнем към нападението.

Телефонът иззвъня отново и Адамс го вдигна.

— Ало?… А, ти ли си. — Гласът му се понижи и доби оттенък на интимност. — Вече сте в Улапул? Чудесно. Кога пристига фериботът…? Окей, ще ви посрещна на терминала. — Той хвърли полуизвинителен поглед към Фин. — Виж, ще ти звънна малко по-късно. Дошли са от полицията… Да, отново. — Очите му се извъртяха с досада към тавана. — Добре. Чао засега. — Съжалявам — рече, като остави телефона на леглото. Но не личеше да съжалява.

— Още активисти ли пристигат?

— Да, щом ви интересува. Не е някаква тайна.

— Колко на брой?

— Ще бъдем общо дванайсет. По един за всеки от убийците в ловната група.

— И какво ще правите? Ще легнете пред траулера?

— Много забавно, господин Маклауд — устните му се разкривиха в престорена усмивка. — Знам, че не можем да ги спрем. Поне не тази година. Но можем да вдигнем достатъчно шум. Ще има вестници, телевизия. Цялата нация ще узнае. И ако успеем да убедим правителството да отмени изключението в закона, ловът ще стане нелегален. Тогава хора като вас просто няма да имат право да ходят там и да избиват бедните птици.

— И сте заявили всичко това пред „Хебридиън“?

— Да.

— Това трябва да ви е направило много популярен.

— Грешката ми беше, че им разреших да публикуват моя снимка. Така изгубих анонимността си.

— И какво стана после?

— Отидох до Нес да разузная обстановката. Очевидно траулерът потегля от Сторноуей, но мъжете от Кробост излизат да го пресрещнат с малка лодка от Порт ъв Нес. Исках да направя няколко снимки на местността — просто за справка. Спрях да обядвам в кръчмата в Крос и още там ме разпознаха. Трябва да ви кажа, че не съм привикнал на такъв език, господин Маклауд.

Фин с усилие потисна усмивката си.

— Значи сте приказвали с някого?

— Да, един-два пъти се изгубих и трябваше да питам за посоката. Последният човек, с когото разговарях преди нападението, стоеше пред малка грънчарница в покрайнините на Кробост. Един такъв странен, обрасъл тип. Не съм сигурен, че беше съвсем трезвен. Помолих го да ме упъти към пристанището и той го направи. Всичко се случи, докато се връщах към колата си, която бе паркирана само на двайсетина метра.

— Какво по-точно?

Адамс се помести върху леглото и леко примигна при спомена.

— Един бял бус ме засече. „Форд Транзит“ или нещо от този род. После се сетих, че съм го виждал и по-рано през деня. Вероятно ме е следил, изчаквайки удобен момент. Както и да е, той спря пред моя автомобил и от шофьорската седалка изскочи едър мъж, когото по-късно разпознах като Ангъс Макричи. Странното е, че в буса сякаш имаше и още хора, но те така и не се показаха.

— Макричи каза ли нещо?

— Нито дума. Просто започна да ме налага с юмруци. Бях толкова изненадан, че дори не реагирах. Някъде след втория удар коленете ми се подгънаха и се свлякох като чувал на земята. Тогава той взе да ме рита в ребрата и стомаха. Свих се на кълбо, за да се предпазя, и ме улучи няколко пъти в ръцете. — Адамс запретна ръкави, за да покаже синините. — Много мили хора са вашите убийци на птици, няма що.

Фин знаеше от собствен опит какво е да попаднеш в лапите на Ейнджъл Макричи и не го желаеше на никого, дори на наивник като Крис Адамс.

— Той не беше типичен жител на Кробост — отбеляза. — И може да ви учуди, но дори не е участвал в лова на птици, а е бил готвач.

— Виж, това е голяма утеха. — Гласът на мъжа тегнеше от сарказъм, но Фин не обърна внимание.

— Какво се случи по-нататък?

— Той се наведе и ми прошепна в ухото, че ако не си събера партакешите и не се омета, щял да ми навре цяла гуга в гърлото. После се качи в буса и отпраши.

— И вие видяхте номера?

— Удивително, но да. И сам не знам как съм запазил достатъчно присъствие на духа, за да го запомня.

— А относно свидетелите?

— Наоколо имаше няколко къщи и съм сигурен, че иззад пердетата надничаха лица. Къде е съвестта на тия хора, та да не дадат показания, нямам представа. Също и човекът пред грънчарницата. Той дойде, изправи ме на крака и ме отведе в къщата си. Наля ми чаша вода, но заяви, че не е видял нищо. Настоях да се обадим в полицията и той най-сетне позвъни, но крайно неохотно.