Питър Мей - Черната къща

— И всички подсвирваха на буквата „с“ също като него.

— А той се ядосваше и викаше: „Штига ште швиркали!“ — каза Фин, имитирайки стария Уилям Шед, при което и двамата се разсмяха както някога, като деца.

— А помниш ли — поде Артър, — когато искаше да ни раздели и ме улови за ухото, за да ме завлече на съседния чин?

— Да, и ти се мъчеше да си вземеш чантата, а той мислеше, че искаш да му избягаш и накрая двамата се сборичкахте пред целия клас.

— А ти, копеле такова — рече Артър, заливайки се от смях, — само седеше и се кискаше.

— Защото той не спираше да повтаря: „Шамо да ми паднеш, шинко!“.

Артър изпадна в нов неудържим пристъп на смях, от който по румените му бузи рукнаха сълзи. Накрая остана без дъх и трябваше да прибегне до инхалатора си. Това най-сетне отключи насъбраното във Фин напрежение, освободи го от стреса на общуването с един приятел, който се бе превърнал в непознат. Сега двамата отново бяха близки, сплотени от абсурдно комичните спомени. Независимо колко се раздалечаваха през годините, те винаги щяха да ги свързват. За дял живот.

Скоро отново станаха сериозни и се загледаха един друг като двама възрастни мъже. Но тогава устните на Артър потрепериха, той внезапно прихна и всичко започна отначало. Неколцина от посетителите в заведението обърнаха глави към тях, чудейки се каква е шегата. Но те никога нямаше да я разберат.

Накрая Артър все пак се овладя и погледна часовника си.

— По дяволите, трябва да вървя.

— Обратно в Нес? С какво ще се прибираш?

— Колата ми е паркирана на кея.

— Да не искаш да кажеш, че ще караш?

— Още не са измислили коли, дето да се карат сами.

— Не си в състояние да шофираш. Ще се пребиеш или ще блъснеш някого.

— А, вярно, забравих — вдигна назидателно пръст Артър. — Нали си полицай. И какво ще правиш сега, ще ме арестуваш?

— Дай ми ключовете, аз ще те откарам.

Усмивката на Артър се стопи.

— Сериозно?

— Сериозно.

Той сви рамене, изрови ключовете от джоба си и ги пусна на масата.

— Днес явно е щастливият ми ден. Печеля полицейски ескорт до къщи.

Небето бе добило мастилен оттенък, а слънцето се скриваше зад сивите облаци, скупчени над западния хоризонт. От средата на август нататък вечерите тук бързо се скъсяваха, но все пак оставаше светло до по-късно, отколкото в Лондон, дори в разгара на лятото. Водите на океана се отдръпваха с отлива и лодките на кея вече стояха по-ниско. След час или два щеше да е нужна стълба, за да се спуснеш до тях.

Колата на Артър бе зле пребоядисан воксхол астра, миришещ отвътре на стари, забравени на дъжда маратонки. На огледалото за обратно виждане висеше ароматизатор във вид на борче, отдавна отказал се от безнадеждната борба да освежи спарения въздух. Тапицерията беше протрита и скъсана на места, а километражът вече се канеше да започне отброяването на пробега наново. Фин се замисли колко иронично се бяха обърнали съдбите им. Бащата на Артър бе от средната класа, учител, с добър доход, каращ лъскав хилман авенджър, докато родителите на Фин едва свързваха двата края и се подрусваха в стария ръждив форд „Англия“. Сега Артър бе обикновен работник с автомобил, който надали щеше да мине следващия технически преглед, докато Фин беше полицейски инспектор, горд собственик на мицубиши шогун. Той си отбеляза наум никога да не отваря дума за това пред приятеля си.

Сега се вмъкна на шофьорската седалка, постави предпазния колан и завъртя ключа в стартера. Двигателят се разбуди неохотно, прокашля се и замря.

— А, чакай — рече Артър. — Има си малък трик. Натисни газта и съединителя докрай, а щом запали, веднага ги пусни. Тогава направо мърка. Ти какво караш сега?

Фин се концентрира върху изпълнението на инструкциите, а щом моторът с ръмжене заработи, небрежно отвърна:

— Форд ескорт. Не ти трябва нищо по-читаво за града. — Лъжата остави неприятен привкус в устата му.

Излязоха на Кромуел Стрийт, а от нея свърнаха на север по Бейхед Стрийт. Движение почти нямаше, а фаровете едва смогваха да разпръснат сумрака, затова той не забеляза навреме „легналия полицай“ до кръстовището пред детската площадка. Колата подскочи върху него и цялата се разтресе.

— Ей, по-полека — обади се Артър, облъхвайки го с алкохолен дъх. — Смятам да навъртя още някой и друг километър с тая хубавица. Между другото, още не си ми казал защо си тук.

— Не си ме питал.

— Е, сега те питам.

— Прикрепиха ме към разследването на смъртта на Ейнджъл Макричи.