Питър Мей - Черната къща

— Голям късмет си извадил — рече Шоуни. — Баща ми също се опита да ме вкара тази година, но не успя.

— Хайде да се разменим, ако искаш.

— Да, бе, ей сега — направи физиономия той.

Естествено, смяташе, че се шегувам. Всеки от присъстващите би дал мило и драго, за да грабне моето място. Иронията бе, че можеха да го вземат безплатно, но аз нямаше как да им го предложа. Щяха да ме помислят за побъркан. Дори и сега липсата ми на ентусиазъм се възприемаше като обикновено позьорство. Трудно ми бе да понеса завистливите погледи, затова просто продължавах да пия.

Дори не чух кога се е появил Ейнджъл. Той бе по-голям от нас и прекарваше вечерта в ботана заедно с мъжете. Сега бе донесъл няколко бири в замяна на един джойнт.

— Виж ти, и това ако не е нашето сираче — рече, щом ме зърна. — В бледото сияние на лампата лицето му бе кръгло и жълтеникаво, плуващо в мрака на навеса като светещ балон. — Черпи се колкото можеш сега, синко, защото стъпиш ли веднъж на Скер, ще останеш на сухо. Старият Гигс не си поплюва. Хване ли те дори с капка алкохол, ще те хвърли от шибаната скала. — Някой му подаде свития джойнт и той го запали, всмукна дълбоко и задържа дима в гърдите си. Когато най-сетне издиша, добави: — Знаеш ли, че аз ще бъда готвач на експедицията? — Не знаех това, но знаех, че вече веднъж е ходил на Скалата, както и че баща му, Мърдо Дуув, е изпълнявал тази роля с години. Бащата бе загинал при злополука в морето същия февруари, затова бе напълно естествено синът да я наследи. Така вървяха нещата в Нес от поколения насам. — Не се притеснявай — завърши Ейнджъл, — ако има някакви развалени продукти, ще се погрижа да се озоват в твоята чиния.

След като той си тръгна, бе запален нов джойнт, който се завъртя от ръка на ръка. Аз вече се бях наквасил порядъчно и след едно-две дръпвания изпитах задушаваща клаустрофобия, а вътрешността на навеса взе да се размазва пред очите ми.

— Трябва да вървя — казах, бутнах вратата и излязох на студения нощен въздух.

Още на прага повърнах и се облегнах на стената, притискайки чело в коравия камък. Виеше ми се свят и нямах никаква представа как ще се добера до дома. Не знам дори как съм стигнал до пътя за Кробост. Докато вървях по банкета, фаровете на някаква кола ме заслепиха и аз замръзнах като заек. Тя профуча покрай мен и въздушната струя ме събори право в канавката. Вярно, че не бе валяло от седмици, но пропилата в торфа вода все още се отцеждаше, образувайки гъста кафеникава тиня на дъното ѝ. Тя ме покри като лепкава панировка, омазвайки лицето и дрехите ми. С пъшкане и ругатни успях да се изтъркалям навън и останах да лежа, както ми се стори, с часове, макар че навярно бяха минали само минути. Най-сетне се изправих на ръце и колене, зъзнейки от пронизващия северен вятър. По шосето се зададе друг автомобил и освети окаяната ми фигура. Аз извърнах лице настрани и затворих очи. Колата спря, чу се захлопване на врата, а сетне глас:

— Какво правиш тук, момче? — Две едри ръце ме вдигнаха от земята и аз видях пред себе си смръщените черти на Гигс Маколи. Той избърса с ръкав калта от лицето ми и едва тогава ме позна. — Фин Маклауд — рече строго, подушвайки алкохола в дъха ми. — За бога, синко, не можеш да се прибереш вкъщи в този вид!

Отне ми известно време, докато се стопля, загърнат в одеяло на един стол пред огъня, с чаша горещ чай в ръце. Всеки път, щом отпиех от него, по тялото ми преминаваха тръпки. Тинята вече бе засъхнала и се ронеше на люспи от кожата и дрехите ми. Мога само да предполагам колко ужасно съм изглеждал. Гигс ме накара да оставя маратонките си пред вратата, но все пак оттам до огнището се бяха проточили кални следи. Той самият седеше от другата му страна и ме наблюдаваше внимателно. Пушеше стара почерняла лула, от която в светлината на поставената на масата газена лампа се виеше синкав дим. Сладкият му аромат се смесваше с мириса на горящия торф. Жена му, след като избърса лицето и ръцете ми с влажна хавлия и свари чая, се оттегли в спалнята като по невидим сигнал.

— Е, Фин — заговори най-сетне Гигс, — предполагам, че просто изпускаш парата преди отплаването за Скалата.

— Аз няма да дойда — отвърнах почти шепнешком.

Предполагам, че все още бях пиян, но банята в канавката ме бе поотрезвила, а и чаят също помагаше.

Гигс не реагира. Продължи леко да пуфка с лулата си, взирайки се преценяващо в мен.

— Защо не?

Нямам ясен спомен какво съм му казал онази вечер, как съм изразил онези чувства на мрачно, тъмно безпокойство, което самата мисъл за експедицията пробуждаше в мен. Навярно и той, както всички останали, е решил, че просто ме е страх. Но докато другите биха показали презрение към малодушието ми, Гигс прояви разбиране, което сякаш сне бремето, тегнещо върху плещите ми още от мига, в който бащата на Артър ми бе съобщил новината. Той се приведе към мен над огнището с димящата лула в ръка и ме фиксира със сините си келтски очи с думите: