Питър Мей - Черната къща

— Божичко — казах, — каква е тази воня?

Въздухът бе изпълнен с остър кисел мирис, нещо като смес между изпражнения и амоняк.

— Това е гуано, сираче — ухили се насреща ми Ейнджъл, който сякаш му се наслаждаваше. — Птичи курешки, събирани от сто века насам. Свиквай, следващите две седмици ти предстои да живееш сред тях.

Така познахме, че наближаваме Скер. По миризмата. Още не виждахме острова, но знаехме, че е там. „Пърпъл Айл“ намали скоростта до няколко възела. Вълнението спадна значително и вече по-скоро се носехме по талазите, отколкото да се борим с тях.

— Ето го! — извика някой и аз напрегнах очи да зърна легендарното място през мъглата и дъжда. Високата сто метра отвесна скала се очертаваше право пред нас, гола и черна, нашарена с бели ивици. Почти в същия момент мъглата се разнесе и слънчевите лъчи пронизаха облаците, потапяйки гледката в ярка контрастираща светлина и сянка. От върха се носеше нещо, подобно на безкраен снежен поток. Вгледах се по-внимателно и осъзнах, че снежинките са всъщност птици — великолепни бели птици, с жълти глави и размах от близо два метра между черните връхчета на крилете. Хиляди рибояди, изпълващи небето, преобръщащи се в светлината, яздещи вихрените въздушни потоци. Враждебното късче земя насред океана бе една от най-важните колонии в света и тези изключителни същества се връщаха тук всяко лято, за да снасят яйца и да отглеждат малките си. И бройката им нарастваше въпреки ежегодната дан от две хиляди екземпляра, събирана от мъжете на Кробост.

Скер имаше продълговата форма, ориентирана приблизително от югоизток на северозапад. Централният скалист хребет се спускаше от най-високата си точка на юг до около шейсетметрова височина в северния край подобно на рамо от упорит гнайс, опълчило се срещу бурните ветрове и чудовищните вълни. От западната страна три полуострова се вдаваха в океана и морето се пенеше бясно в подводните клисури помежду им.

Най-близкият, който в момента се извисяваше пред нас, се наричаше Полуостровът на фара заради автоматичния маяк, построен там. Между него и втория, най-дълъг полуостров, имаше тесен пролив, отворен на изток, но предоставящ заслон от запад и от север. Това бе единственото място на Скер, където можехме да акостираме и да разтоварим запасите си. Времето и безмилостният напор на стихиите бяха издълбали в скалата пещери, толкова дълбоки, че на места пронизваха целия остров и излизаха от другата му страна. Според Гигс, през тях можело да се гребе с малка лодка и да се видят величествените естествени катедрали, издигащи са на по двайсет-трийсет метра в мрака, но само когато морето е спокойно, тоест почти никога.

Цялата дължина на Скер бе седемстотин-осемстотин метра, а ширината му едва надхвърляше сто. Нямаше почва, нито трева, нямаше равно място или пясъчни заливи. Само оцвъкани в бяло скали, издигащи се право нагоре от водата. Трудно можех да си представя по-негостоприемно място под слънцето.

Шкиперът внимателно насочи „Пърпъл Айл“ през пролива и ние пуснахме котва в края му. След като оглушителният грохот на ръждясалата ѝ верига и боботенето на двигателя заглъхнаха, за пръв път си дадох сметка за шума, който вдигаха птиците. Това бе оглушителна какофония от писъци, крясъци и каканижене, също толкова всепроникваща, колкото и вонята на гуано. Накъдето и погледнеше човек, във всеки корниз, издатина или пукнатина в скалите се виждаха скупчени или лежащи в гнездата си птици. Рибояди, кайри, гмурци, буревестници. Заливът около нас гъмжеше от млади корморани, чиито дълги змиевидни шии постоянно се стрелкаха във водата в търсене на риба. Бе просто невероятно, че такъв гол и враждебен къс земя приютяваше толкова много живот.

— Хайде, синко — потупа ме Гигс по гърба. — Имаме работа за вършене.

Върху леките вълни бе спусната лодка и ние се заловихме с превозването на запасите до брега. Аз се качих с първата група. Гигс запали извънбордовия мотор и подкара към скалите, като в последния момент намали скоростта и завъртя лодката успоредно на брега. Моята задача бе да скоча с въже в ръка върху една издатина, широка не повече от половин метър, и да го прикрепя за метална халка, забита в скалите. Справих се, макар че в първия момент се подхлъзнах върху покритата с лишеи повърхност и едва не се проснах по задник. След като лодката бе здраво завързана, започнахме разтоварването. Нареждахме буретата, сандъците и чувалите върху всяка възможна повърхност, докато не заприличаха на безразборна купчина, изсипана някъде от върха. С всеки курс нови мъже пристигаха и скачаха на брега. Недалеч от импровизирания пристан започваше устието на една от скалните пещери. То бе тъмно и зловещо и от него постоянно се носеше отекващият звук на водата, засмуквана от невидимите кухини, като стържещо дихание на живо същество. Лесно бе да си представиш как от подобни места са тръгнали легендите за дракони и морски чудовища.