Питър Мей - Черната къща

Основната стая бързо се изпълни с гъст задушлив дим, преборващ вонята на гуано и процеждащ се на струйки навън през пукнатините. Очите ни взеха да сълзят, а Артър, чиито астматични дихателни пътища блокираха, изскочи в паника навън. Открих го да смуче отчаяно инхалатора си, докато най-сетне не усети облекчението на нахлулия в дробовете му кислород.

— Идете да поразгледате наоколо, момчета — рече ни Гигс. — Засега няма какво повече да свършите тук. Ще ви повикаме, щом дойде време за вечеря.

И така, ние бавно и внимателно си запроправяхме път сред скалите на север, към третия полуостров. Той представляваше извита каменна грамада, почти отделена от основната част на острова. Крачолите ни плющяха на вятъра, а дъждът се стичаше по мушамите ни като пелена. Още отдалеч видяхме на фона на сивото небе да се открояват купчини камъни, наредени един върху друг като надгробни могили. Сред тях се натъкнахме на първобитно, подобно на кошер жилище с отдавна пропаднал покрив. Намерихме що-годе равно място, за да седнем, и с доста труд запалихме цигари. Отново нямаше какво да си кажем, затова просто почивахме, отправили погледи нагоре, където в най-високата част се издигаше фарът — четвъртито съоръжение със странен стъклен купол, защитаващ прожектора. Около него кръжаха хиляди птици, а недалеч се намираше единственото равно място на целия остров — бетонна площадка, върху която два пъти в годината кацаше хеликоптерът за поддръжка. Океанът ни обкръжаваше от всички страни — студен и сиво-зелен на цвят. Талазите му се надигаха откъм скрития в дъжда хоризонт и неспирно се разбиваха на бяла пяна в подножието на скалите. Въпреки че на острова имаше още десет души, а най-добрият ми приятел седеше до мен, не помня някога да съм се чувствал по-откъснат и самотен.

След известно време откъм лагера се зададе фигура. Щом приближи, видяхме, че е господин Макинес. Той ни подвикна, махна с ръка и взе да се изкачва към нас.

— Да го вземат мътните — дочух мърморенето на Артър през вятъра и дъжда, трополящ по качулката ми. — Не може ли поне за малко да ни остави на мира?

Извърнах се сепнато. Никога не го бях чувал да говори за баща си с такъв тон. Щом той стигна до нас, първите му думи бяха да отправи забележка към сина си, че не бива да пуши в неговото здравословно състояние. Артър обаче продължи да дърпа от цигарата, без да му обръща никакво внимание.

— Знаете ли каква е историята на тази постройка? — попита господин Макинес, след като се настани до нас. — Това са останки от монашеска килия, обитавана според някои от сестрата на свети Ронан, Брунхилда. Има още една такава, открита на остров Сула, на двайсетина километра западно оттук. Според легендата останките ѝ били намерени в една от тях, но не знам в коя от двете. Както и да е, костите ѝ били избелели от стихиите като тебешир, а в гръдния ѝ кош гнездял корморан. — Той поклати глава. — Трудно е да се повярва, че някой е могъл да живее тук сам.

— А кой е построил каменните могили? — попитах.

От мястото си сега виждах, че те са десетки, осеяли извивката на полуострова подобно на гробище.

— Ловците на гуга. Всеки от нас си има своя и всяка година, щом пристигнем, добавяме по още един камък. Така един ден, когато вече ни няма, нашите наследници ще помнят, че сме били тук.

Вниманието ни бе привлечено от вик, идващ откъм лагера.

— Яденето сигурно вече е готово — каза господин Макинес.

Щом влязохме в къщата, тя се оказа удивително топла и вече не толкова опушена. Ейнджъл готвеше над огън, запален във варел по средата, под отверстието в покрива, служещо за комин. Над огъня висеше окачено на верига котле, а върху скара бе поставен дълбок тиган. Вонята на гуано бе заместена от мириса на херинга, пържеща се в мазнината. В котлето вряха картофи, а отстрани се виждаше цяла купчина препечен хляб. Имаше и два големи димящи чайника.

Широките близо метър каменни первази, опасващи стените, сега бяха застлани с брезенти, а отгоре се виждаха наредени дебелите матраци, които по-рано бяхме мъкнали нагоре по скалите. Нашите легла. В оскъдната светлина на свещите, запалени тук-там из помещението, се виждаха пъплещите по тях буболечки и стоножки. Потръпнах при мисълта да прекарам там дори една нощ, а камо ли четиринайсет. Или повече.

Преди вечеря измихме ръцете си с вода, останала от миналогодишната експедиция — мътна, кафеникава течност, събрана в ръждив варел. После наклякахме на пода около огъня, а Гигс отвори своята Библия и започна да чете от нея на келтски. Едва чувах монотонния му напевен глас. По някаква причина бях обхванат от мрачно ужасяващо предчувствие. Може би по определени знаци, програмирани във времето и пространството, вече съм знаел какво ще се случи. Започна да ме тресе и щом молитвата свърши, изядох рибата си с треперещи ръце.