Питър Мей - Черната къща

Не помня много от разговорите около огъня преди лягане. Бяхме сериозна група — отрудени, изтощени от времето мъже, събиращи запасите си от сила и упоритост за предстоящите дни. Вятърът се носеше с вой около древния ни каменен подслон, а дъждът неспирно барабанеше по покрива. Не знам дори кога съм си легнал, затова пък пазя ясен спомен от това как лежа на влажния матрак върху коравия камък, напълно облечен и увит в одеяла, с единственото желание да съм достатъчно малък, за да мога да плача на воля. Но големите момчета не плачат. Затова стиснах зъби и се унесох в неспокойна дрямка.

На следващия ден се чувствах по-добре. Удивително е как няколко часа сън могат да укрепят сломения дух. Слънчеви лъчи се процеждаха през платнището, опънато пред входа, и осветяваха увисналия в помещението синкав дим. Измъкнах се изпод завивките и се присъединих към мъжете около огъня. Топлината от тлеещия торф бе почти хипнотизираща. Някой ми подаде купа овесена каша и аз започнах да топя в нея едри залъци препечен хляб и да ги тъпча в уста. След като сръбнах и горещ чай от канчето, реших, че никога в живота си не съм ял по-вкусна храна. Явно първата нощ тук винаги е най-тежка, както навярно и първата нощ в затвора. След това вече знаеш, че по-зле не може да бъде, и постепенно привикваш.

Наоколо се възцари тишина. Гигс наново бе отворил келтската Библия — стар том, протрит от постоянна употреба. Гласът му ту се извисяваше, ту спадаше, редейки словата, а ние слушахме тържествено в утринния здрач.

— Е, добре. — Той затвори корицата и това ми прозвуча като сигнал, че касапницата може да започне. — Фин, Дони, Плуто, вие идвате с мен.

Изпитах огромно чувство на облекчение, че през първия ден ще придружавам Гигс. Артър бе разпределен в друга група. Опитах да уловя погледа му над огъня и да му се усмихна насърчително, но той така и не се обърна към мен.

Очаквах, че ще се упътим направо към скалите, за да започнем кървавата жътва, но всъщност по-голямата част от сутринта отиде в конструиране на сложна мрежа от подпори и въжета, точещи се от птичите колонии до местата за обработка край каменните купчини, а сетне оттам до горния край на дъсчения улей. Тези въздушни конвейери, дълги стотици метри, се поддържаха от груби дървени триноги, а правилното обтягане се регулираше със скрипци. Благодарение на макари добре измислената система позволяваше чувалите с мъртви птици да се транспортират с минимално усилие от едно място до друго през целия остров. От правилния наклон и опъна на въжетата зависеше дали гравитация ще върши по-голямата част от работата, така че Гигс следеше стриктно за спазването на тези изисквания. Всяка птица тежеше към пет килограма, а всеки чувал съдържаше десет птици. Да се пренася подобен товар на ръка през неравния и коварен терен, граничеше с лудост. И все пак, преди Гигс да излезе с новаторската си идея, ловците на гуга бяха правили именно това в течение на векове.

Групата ми се намираше на Полуострова на фара, когато видях необичайна гледка. Ейнджъл се придвижваше по скалите подобно на акробат, понесъл в едната си ръка огромен чайник, а в другата — пластмасова кутия със сандвичи и курабии, от която висяха, навързани на връвчици, дванайсет канчета. Оттам нататък всеки ден по обяд, а после и отново в пет часа той изпълняваше същия трик и ние с нетърпение очаквахме появата на неговата олюляваща се фигура. Колкото и да мразех Ейнджъл Макричи, трябва да призная, че нямах оплаквания относно храната му. Всички ветерани казваха, че се справя отлично, точно както баща му преди него. Явно фактът, че има пример за подражание, го стимулираше и благодарение на това, въпреки всеобщата неприязън в крайна сметка успя да си спечели известен респект.

В онзи ден насядахме около фара и се подкрепихме със сандвичи и курабии, поливайки ги обилно с горещ чай. После свихме и запалихме цигари, като се наслаждавахме на минутата покой, докато слънцето ту се показваше, ту се скриваше зад разпокъсаните облаци, смекчавайки хапещия северозападен вятър. Клането всеки миг щеше да започне и мисля, че предстоящото отнемане на толкова много животи потапяше всички ни в мълчаливо съзерцание. Началото бе трудно, след това убиването се превръщаше в рутина. Два екипа от по четирима ловци тръгнаха да обхождат срещуположните брегове на Полуострова на фара, като пътеките им щяха да се срещнат в края му. Трети екип от трима души си проправяше път по билото. Още щом поехме през скалите, възрастните птици се вдигнаха с хиляди от гнездата и закръжиха с писъци над главите ни, докато на земята вървеше изтреблението на техните малки. Сякаш работехме в снежна буря — ярката белота на оперението им заслепяваше очите, ушите ни се изпълваха от гнева, болката и плясъка на крилете им срещу вятъра. Когато при катеренето се оказвахме на едно ниво с гнездата, трябваше да се пазим и от острите клюнове на малките, които с едно рефлексно движение, породено от уплахата, можеха да извадят нечие око.