Питър Мей - Черната къща

Ейнджъл прекара целия следобед в приготовления. Избра три птици от първото колело, почисти ги добре, разсече всяка на четири и пусна парчетата в големия котел на огнището. Щом се свариха, обели последните ни картофи и ги сложи на отделен огън. Малко преди да кипнат, смени водата, в която бе вряло месото. Внимателно извади парчетата, лисна кафеникавата, помътняла от солта течност върху скалите и я замени с прясна, след което ги остави да къкрят още половин час.

Щом се смрачи, всички насядахме около огнището, стиснали чиниите си. Въздухът бе натежал от очакване. Тенекиената кутия с прибори, която обикновено преминаваше от ръка на ръка, този път стоеше необезпокоявана в ъгъла. Гугата се ядеше само и единствено с ръце. Ейнджъл постави по четвърт птица във всяка от чиниите, а ние сами щедро си добавихме картофи. И пиршеството започна. В задименото помещение, под алените отблясъци на огъня гладните усти се тъпчеха с кожа, месо и картофи и им се наслаждаваха в тишина. Месото бе стегнато, но нежно, с цвят и плътност на патешко, но на вкус нещо средно между пържола и пушена херинга. Количеството храна бе напълно достатъчно, за да ни направи сити и сънливи, слушащи почти в състояние на транс монотонното четене на Гигс. После дойде ред на леглото и благословената забрава на съня. Съмнявам се в черната къща онази нощ да е имало и един човек, който да е мислил за опасностите, очакващи ни на скалите следващия ден. Иначе едва ли е щял да заспи.

За сетен път вятърът се бе променил. Сега идваше от северозапад и носеше ситни пръски леден дъжд. Горе край фара, където едва вчера можех да се припичам на слънце, сега с труд ми се удаваше да се удържа на крака. Това щеше да направи задачата ни значително по-трудна. Отначало дори не разбирах как ще стигнем до корнизите върху отвесната скала. До най-близкия от тях имаше близо трийсетметрово спускане. Но ето че Гигс ни отведе до скрит пролом, намиращ се наблизо. Той бе подобен на комин, с пукнатини и издатини от едната страна, които можеше да използваш като стъпала, докато опираш гръб в отсрещната. Ширината му бе около метър, а надолу постепенно се стесняваше до отвор, през който човек едва би могъл да премине, за да стигне до първия корниз. Щом го сторихме, във въздуха се вдигнаха безчет рибояди, които надаваха тревожни крясъци и пляскаха с криле край лицата ни. Гнездата бяха гъсто едно до друго, а гуаното запълваше всеки квадратен сантиметър, образувайки върху скалата плътен, подобен на мрамор слой, втвърден и изгладен от вятъра и солта. Това бе коварна хлъзгава повърхност и ние имахме късмет, че се намираме от подветрената страна, така че дъждът прехвърчаше над нас и отстрани. Отдолу, на шейсет метра разстояние, с грохот се разбиваше морето. Гигс даде знак да не губим време и ние започнахме да напредваме по широката към четири стъпки площадка. Убивахме с пълна скорост и птиците се трупаха зад нас, а белият мрамор на гуаното се обагряше в алена кръв. Вдясно втори екип обработваше друг корниз. Нямах представа къде се намира третият.

Онова, което се случи, ми дойде напълно неочаквано. Вярно, че в убиването има нещо, притъпяващо емоциите, но дори сега ми е трудно да повярвам, че съм могъл да бъда толкова глупав. Бяхме се върнали при скалния комин и трупахме мъртвите птици в основата му. Връзвахме ги с въже по четири наведнъж и Плуто, който се бе изкатерил на върха, ги изтегляше нагоре. Гигс тъкмо оглеждаше подстъпа до следващия корниз, когато аз се извърнах рязко, подплашвайки едно пиле, гнездящо наблизо. То изпищя и запляска в лицето ми с още пухкавите си криле. Усетих как острата човка се впива в бузата ми. Вдигнах ръце, за да се предпазя и направих една-единствена крачка назад в пространството. Мислил съм безброй пъти за онзи миг и на моменти ми се е струвало, че е можело някак да възвърна равновесието си. Но тогава скалите като че ли просто ме пуснаха, оставяйки ме на волята на съдбата. Под краката ми имаше само въздух, пръстите ми отчаяно търсеха да се заловят за нещо, каквото и да било. През ума ми се стрелнаха думите на Гигс, че на Скер никога, откакто хората се помнят, не е имало нещастен случай, и аз изпитах нелепото чувство, че нарушавам статистиката. Докато падах, чувах как птиците се смеят, радват се на моята беда. За разлика от тях аз не умеех да летя. Щях да си получа заслуженото заради убийството на децата им. Не нададох вик, вероятно твърде изненадан, за да дам израз на страха си. Всичко беше като в сън. Не можеше да се случва наистина. Не и на мен. После дойде първото сътресение, като удар от чук. Някъде в областта на лявото ми рамо. Предполагам именно то е спасило живота ми. Болката бе пронизваща и ме накара да наруша най-сетне мълчанието. Аз изпищях. После дойдоха още удари, не така силни, преди внезапно да спра. Чух как черепът ми изпращява, но съзнанието ми угасна отведнъж като духнат пламък на свещ и повече не почувствах нищо.