Питър Мей - Черната къща

Първото, което помня след това, бяха виковете. Нямах представа защо викат, понеже единственото, което се появи с беглите проблясъци на съзнанието ми, бе болката. Казват, че човек не можел да изпитва болка на две места едновременно. Но аз я изпитвах както в рамото си — пареща, сякаш нещо остро разрязваше плътта, мускулите и сухожилията чак до костта, — така и в главата си, която бе стегната като в стоманено, бавно затварящо се менгеме. Имах и други наранени места, но за тях щях да си дам сметка по-късно. В този момент всичките ми сетива бяха погълнати от тези два центъра на страдание. Опитах да помръдна, но не ми се удаде и се зачудих дали не съм си счупил гръбнака. Отворих с мъка очи и право под мен, на петдесетина метра разстояние, се ширна морето, блъскащо яростно в издадените навътре скали. То ме чакаше, приканваше ме в обятията си, но изпречилата се на пътя ми издатина го беше лишила от възможността да засмуче изпотрошеното ми тяло в своите кипящи дълбини.

С огромно усилие се претърколих по гръб. Прегънах единия си крак в коляното и някъде в мен се надигна мъгляво удовлетворение, че гръбначният ми стълб може би все пак е оцелял. Корнизът, върху който лежах, широк не повече от половин метър, по някакво чудо бе спрял падането ми и ме бе удържал като в люлка върху отвесното лице на скалата. Зърнах кръв по ръцете си и за миг се паникьосах, преди да се досетя, че е от птиците, които бях убивал допреди броени минути. Над мен се полюшваше разнищеният край на зелено найлоново въже, а петнайсетина метра по-нагоре се виждаха лицата и раменете на мъжете, подаващи се над пропастта, доколкото им позволяваше куражът. Дори и в обърканото си, полусъзнателно състояние ясно виждах, че единственият начин да ме достигнат е, като се спуснат по въжето. Урвата бе вертикална, без никакви грапавини по нея, цялата покрита с гуано.

Междувременно гласовете продължаваха да се носят и отначало реших, че викат на мен. Сред лицата различих и това на Артър. Той също викаше, но не можех да различа думите. Тогава над очите ми падна някаква сянка и щом извърнах глава, видях господин Макинес да пропълзява към мен. Изглеждаше ужасно. Небръснат, с прежълтяло лице и дълбоко хлътнали в орбитите очи. Беше потен и целият се тресеше от усилието да намери опора, за да не падне.

— Всичко ще бъде наред, Фин — каза с изтънял пресипнал глас. — Ще се оправиш.

Сетне улови края на въжето, уви го няколко пъти около китката си и като се отблъсна от скалата, се завъртя във въздуха и се озова седнал върху ръба точно до главата ми. После разбрах, че се е изкатерил отдолу, за да стигне до мен. И до ден-днешен нямам идея как е успял, но почти можех да подуша страха му. Странно, ала в онзи момент въпреки цялата ми болка изпитах съжаление към него. Подадох му ръка, а той я сграбчи и я стисна.

— Можеш ли да седнеш?

— Не мисля — отговорих с мъка.

— Трябва да седнеш, за да завържа въжето под мишниците ти. Няма как да те изправя сам, ще трябва да ми помогнеш.

— Ще се опитам — кимнах.

С едната си ръка той продължи да стиска въжето, а с другата ме обгърна около кръста, за да ме придърпа нагоре. Болката, която прониза рамото ми, бе агонизираща и аз изпищях. Около минута се мъчих да си поема дъх, вкопчен в него като удавник. Той мълвеше някакви насърчителни слова — слова, които не чувах, защото вятърът ги отнасяше, но които все пак ми вдъхваха увереност. Събрах всичките си сили и с помощта на крака, който бях съумял да сгъна, някак се изтиках до полуседнало положение, подпирайки се на бащата на Артър. Сега той успя бързо да провре въжето под двете мишници и зад гърба ми и да го завърже на голям, сигурно изглеждащ възел отпред на гърдите.

Щом приключи, двамата дълго останахме да седим запъхтени. Мъчехме се да не поглеждаме надолу, а още повече да не мислим за момента, в който той трябваше да ме освободи от хватката си и да ме отблъсне напред от ръба. Защото тогава щях да увисна в края на това износено найлоново въже и целият ми живот да зависи от здравината на възела и от мишците на онези, които трябваше да ме изтеглят нагоре. Аз от своя страна бях почти готов да предпочета падането — няколкото кратки секунди преди бързата смърт върху скалите, която щеше да сложи край на мъките ми.

— Кървиш — рече господин Макинес и действително усетих как нещо топло се стича по врата ми от рана някъде зад ухото. После извади носна кърпа и избърса лицето ми. — Толкова съжалявам, Фин.

Зачудих се защо ще съжалява. Не беше негова грешка, че съм паднал. Той вдигна глава и извика на останалите, че сме готови, като подръпна три пъти рязко въжето. Те също го дръпнаха в отговор и го изпънаха.