Питър Мей - Черната къща

— Като спуквате от бой онези, които я ловят нелегално?

— Вие го казахте, не аз.

Фин отпи замислено от чая, сепвайки се от неочаквания аромат на „Ърл Грей“. Хвърли кратък поглед към Гън и забеляза, че той дори не е докоснал своя.

— Спомняте ли си един човек на име Макричи? Преди около шест месеца сте го хванали да бракониерства тук и сте го предали на полицията в доста поочукан вид.

— Много хора съм хванал през последните шест месеца — сви рамене Минто. — И всичките се казват Мак еди-кой си.

— Този е бил убит в Порт ъв Нес в събота вечер.

За момент естествената напереност на Минто го напусна.

— Да не е същият, за когото писаха във вестника оня ден?

Фин кимна.

— Мили боже, и да не мислите, че аз имам нещо общо с това?

— Преди няколко седмици сте понесли тежък побой. От нападател или нападатели, които до момента са неизвестни.

— Да, неизвестни, защото вашите проклети колеги още не са ги заловили.

— Значи, не са били просто поредните бракониери?

— Не, бяха дошли нарочно, за да ме подредят така. Чакаха ме в засада.

— И вие не сте могли да ги идентифицирате? — попита Гън.

— Как да ги идентифицирам, като носеха маски? Не искаха да видя лицата им.

— Което означава, че вероятно сте познавали тези лица — рече Фин.

— Каква проницателност само! Направо ме гръмнахте.

Минто отпи голяма глътка чай, сякаш да отмие лошия вкус на сарказма от устата си.

— Наоколо сигурно ще се намерят не един и двама души, които не ви харесват — продължи с намеците Фин и Минто най-сетне прозря.

Зелените му очи се отвориха широко.

— Вие мислите, че е бил онзи Макричи, а? И че аз съм се досетил и съм го убил, за да си отмъстя?

— А така ли е?

Смехът на Минто беше безрадостен.

— Нека ви кажа нещо. Ако знаех кой ми е причинил това — той посочи към лицето си, — щях да го оправя бързо и чисто. И нямаше да оставя никакви следи.

Отвън вятърът все така превиваше високите треви, а сенките на облаците се носеха по километрите гладък утъпкан пясък. Беше настъпил прилив и водата напредваше по равната повърхност с удивителна бързина.

— Ще ми се да прескоча до Нес, да поговоря с този-онзи — рече Фин, щом стигнаха до автомобила.

— Аз ще трябва да се прибера в участъка — поклати глава Гън. — Старши инспектор Смит ни държи изкъсо.

— В такъв случай ще се наложи да му поискам кола.

— На твое място не бих го правил. Най-вероятно просто ще ти откаже. — Гън се поколеба. — Знаеш ли какво… Нека отидем до Сторноуей, а после може да вземеш моята.

Фин се усмихна.

— Благодаря, Джордж. Впрочем какво мислиш за Минто? Според мен, ако не се брои красивият пейзаж, идването дотук си беше чиста загуба на време. — Гън кимна, но като че ли по-скоро от учтивост, отколкото в знак на съгласие. — Не си ли съгласен с мен?

— Не знам, вероятно си прав. И все пак от този тип ме побиват тръпки. С обучение като неговото положително ще знае как да си служи с нож, а и не вярвам да се поколебае да го използва.

Фин прокара пръсти през гъстите си руси къдрици.

— Да, в специалните части ги учат на какво ли не. Ти наистина ли смяташе, че можеш да му счупиш ръцете?

Гън се изчерви, а по устните му плъзна лека усмивка.

— Той сигурно щеше да ми потроши всяка костица още преди да успея да го доближа. Но нямаше как да знае, нали?

Грънчарницата стоеше все на същото място в подножието на хълма още откакто Фин се помнеше. Когато стана неин собственик, Екън Стюарт бе дългокос трийсетгодишен мъж с леко безумен поглед, който за децата от Кробост изглеждаше същински старец. Фин и останалите момчета от селото го смятаха за магьосник и за разлика от обикновено се подчиняваха на заръката на родителите си да стоят по-далеч от грънчарницата, защото се плашеха, че може да ги урочаса. Той не беше същински жител на острова, макар че за дядо му се говореше, че е от Карлоуей, което за остров Луис бе своего рода еквивалент на Дивия запад. Роден някъде в Северна Англия, той бе кръстен Хектор, но със завръщането към корените си бе заменил това име с келтския му вариант, Екън.

Докато паркираше колата на Гън край тревистия банкет, Фин го видя да седи пред прага на къщата си. Вече бе прехвърлил шейсетте, дългата му коса бе побеляла, а очите — замъглени, също както и мозъкът от десетилетията пушене на трева. Над вратата още личеше олющеният надпис „Грънчарницата“, направен собственоръчно от него с червена боя преди трийсет години. Неподреденият двор бе претъпкан с всевъзможни отпадъци, събирани по плажовете, а между гнилите колове на оградата бяха окачени като гирлянди зеленикави рибарски мрежи. Сред тях висяха буйове в различни цветове — оранжеви, жълти, розови, бели, — които се вееха и потракваха на вятъра. Посърнал прашен жив плет впиваше упорито корени в тънката торфена почва.