Питър Мей - Черната къща

— Не можем просто да стоим тук. — В гласа на Калъм трепна паника. — Ще ни хванат!

— А какъв друг избор имаме? Няма начин да слезем долу, освен ако изведнъж не са ти поникнали криле.

— Не бива да ни хващат! Не бива! — Той изпадаше в истерия. — Какво ще каже майка ми?

— Мисля, че в момента това е най-малката ни грижа, Калъм.

— О, боже, о, боже — повтаряше той отново и отново. — Трябва да направим нещо. — И започна да се провира между бойниците.

— Къде тръгна? — сграбчих го аз.

— Ако стъпим върху корниза, оттам можем да скочим на пожарната стълба. Разстоянието е по-малко от три метра.

И това от устата на човек, който само допреди десет минути изпитваше ужас от височините.

— Ти луд ли си? Прекалено опасно е.

— Не, ще успеем. Ще видиш, че ще успеем.

— Калъм, опомни се! Недей!

Но не беше по силите ми да го спра. Той се залови за два съседни бойника и спусна нозе върху корниза. Вече и в северната кула светваха прозорци. Жената продължаваше да пищи, но гласът ѝ сякаш идваше по-отдалеч. Представих си я как тича гола из коридорите и неволно потръпнах.

Калъм хвърли поглед надолу и когато вдигна отново лице към мен, то бе бледо като на мъртвец под сиянието на луната. В очите му имаше странно изражение, от което стомахът ми се сви. Усещах, че предстои да се случи нещо лошо.

— Фин, май сбърках. Не мога да го направя. — Гласът му бе слаб и треперещ.

— Дай ръка.

— Не мога да помръдна, Фин. Не мога да помръдна.

— Глупости. Само ми подай ръка и ще те издърпам обратно на покрива.

Но той клатеше глава.

— Не мога да го направя. Не мога. Не мога.

И после пред невярващия ми взор просто се пусна и полетя назад в мрака. Останах като вкаменен. Настъпи кратка тишина, прекъсната от металическия трясък на пожарната стълба. Самият Калъм не издаде и звук.

Измина навярно половин минута, преди да събера сили да погледна. Той бе пропуснал междинната площадка и се бе стоварил върху парапета цял един етаж по-надолу. Тялото му лежеше извито под неестествен ъгъл и не помръдваше.

Стори ми се, че изживявам някакъв безумен кошмар. Стиснах клепачи и горещо се замолих да се събудя.

— Маклауд! — долетя името ми отдолу, съпроводено от подрънкване.

Отворих очи и видях на площадката Ейнджъл. Той отново бе разгънал стълбата и се мъчеше да закачи куките ѝ в металните халки под корниза.

— Маклауд! Смъквай се веднага оттам!

Аз обаче бях камък. Същият гранит като този на стените, вграден в тях за вечни времена. И не можех да откъсна поглед от сгърченото тяло на бедния Калъм на десет метра под себе си.

— Маклауд! — този път Ейнджъл почти изкрещя.

Кръвта нахлу отново в омръзналите ми вени и аз започнах неконтролируемо да се треса. Но поне можех отново да се движа. Промуших се между бойниците, стъпих върху стълбата и с омекнали като восък нозе заслизах надолу. После Ейнджъл ме сграбчи за яката и ме дръпна към себе си. Лъхна ме застоял мирис на тютюн и за втори път тази вечер усетих плюнките му върху лицето си.

— Никому нито дума. Нито една шибана дума. Изобщо не си бил тук, ясно? — Когато не отвърнах нищо, той ме разтресе и повтори: — Ясно? — Аз кимнах. — Добре, върви. Надолу по пожарната стълба. И дори не поглеждай назад.

После ме пусна и се отправи обратно към прозореца, оставяйки стълбата закачена на мястото ѝ на стената. От мрака на коридора надзъртаха пребледнели физиономии. Аз стоях като истукан и той, след като пропълзя вътре, се обърна и ме изгледа. За първи път, откакто го познавах, видях в чертите му страх. Истински страх.

— Тръгвай! — и затвори прозореца.

Обърнах се и заслизах трескаво по дрънчащите стъпала, докато не се озовах на долната площадка. Тук спрях. За да продължа, трябваше да прекрача тялото на Калъм. Лицето му бе извърнато към мен, спокойно и отпуснато, сякаш заспало. И тогава видях кръвта, процеждаща се бавно върху метала изпод тила му, гъста и тъмна като меласа. Из двора на замъка се носеха гласове, външните лампи край парадния вход светнаха. Коленичих и докоснах бузата му. Тя бе още топла, а гърдите му се издигаха и спускаха. Той дишаше. Но нямаше нищо, което да мога да сторя за него. Само въпрос на минути бе да го открият. И мен също, ако останех. Прекрачих го внимателно и се заспусках бързо надолу, като прескочих последните пет-шест стъпала и се втурнах към укритието на дърветата. Чух подире си вик и тичащи стъпки по чакъла, но не се обърнах. Спрях едва когато стигнах моста. От далечината се носеше вой на сирена и проблясваше синя лампа на линейка. Коленете ми се подгъваха, затова се облакътих на перилата и повърнах във водата под себе си. По бузите ми под ледения февруарски вятър се стичаха сълзи. Накрая се обърнах и поех, подтичвайки, дългия път нагоре по Макензи Стрийт към Матисън Роуд. Прозорците на повечето къщи вече тъмнееха и аз се чувствах като единствения жив човек в цял Сторноуей.