Питър Мей - Черната къща

Докато говореха, Фин се възползва от възможността да разгледа по-добре младежа. Беше със слабо телосложение като майка си, със същите проницателни и леко дяволити очи.

— Е, хвана ли убиеца?

— Боя се, че още не. Майка ти вкъщи ли е?

— Отиде до магазина.

— Аха — кимна Фин.

Настъпи неловко мълчание и той попита:

— Ходи ли вече да дадеш ДНК проба?

— Да. — През лицето на събеседника му премина навъсена сянка. — Нямаше начин да се измъкна.

— А компютърът върви ли?

Сянката изчезна и лицето му се озари отново.

— Като пушка. Благодаря, Фин. Новата операционна система е супер. Цяла сутрин копирах дисковете си с музика в Айтюнс.

— Значи, сега ще ти трябва айпад, за да ги сваляш.

— Виждал ли си им цените? — усмихна се печално момчето.

— Да, вярно — засмя се Фин. — Но пък iPod Shuffle не е чак толкова скъп. — Разговорът отново замря и той пръв наруши тишината: — Майка ти скоро ли ще се върне?

— Не знам. Може би до половин час.

— Е, тогава ще я изчакам. — Фин се поколеба. — Разхожда ли ти се до плажа? На мен ще ми дойде добре да си проветря главата с малко солен морски въздух.

— Разбира се. И без това тук няма изгледи скоро да приключа. Дай ми само две минутки да се измия и преоблека. Ще трябва да кажа и на баба си, че излизам.

Младежът събра инструментите в кутията и влезе в къщата. Докато го чакаше, Фин се запита защо е нужно да се изтезава така. Дори да беше негов биологичен син, Фионлах пак си оставаше момчето на Артър. Той сам му го бе казал сутринта: „Ако не е имало значение цели седемнайсет години, защо, по дяволите, трябва да има значение сега?“. И беше прав. Какъв смисъл имаше да рови в миналото? Фин подритна с върха на обувката си един изсъхнал чим трева. И все пак нещо продължаваше да го гложди.

Фионлах се появи отново, облечен в дънки, маратонки и бял суитшърт.

— По-добре да не се бавим много. Баба не обича да остава сама.

Фин кимна и двамата се отправиха покрай скалистия бряг към пътеката, която Артър и той бяха ползвали като момчета, за да стигат до плажа. Младежът се спусна по нея с лекота, без дори да изважда ръце от джобовете си. Накрая скочи от около метър височина точно върху плоската ъгловата плоча от гнайс, където Фин някога бе правил любов с Маршели, и спря, за да го изчака.

— Мама каза, че двамата навремето сте излизали заедно.

— Беше много отдавна.

Стигнаха до ръба на водата и бавно закрачиха по посока на пристанището.

— И защо скъсахте?

Прямотата на момчето бе леко смущаваща.

— Нали знаеш, хората просто се разделят понякога. — Той се засмя на внезапно изплувалия спомен. — Всъщност с нея късахме два пъти. Първия бяхме само на осем.

— Наистина? — изгледа го Фионлах. — Били сте гаджета като осемгодишни?

— Е, гаджета е силно казано. Но имаше нещо помежду ни още от първия учебен ден. Аз все я изпращах до фермата. Родителите ѝ още ли живеят там?

— О, да, макар че напоследък рядко ги виждаме. — Фин изчака разяснение, но такова не последва. — Та кажи, защо скъсахте, когато бяхте малки?

— Вината беше изцяло моя. Един ден майка ти се появи на училище, издокарана с очила. Едни такива ужасни, със сини рамки и толкова дебели стъкла, че очите ѝ изглеждаха като топки за голф.

Фионлах се засмя на образа, изрисуван от Фин.

— Трябва да е изглеждала адски привлекателна.

— Именно. Разбира се, всички в класа веднага започнаха да ѝ се подиграват. „Очиларка“, „очилато магаре“ и всякакви от този род. Знаеш колко жестоки могат да бъдат децата. За съжаление, и аз не бях по-добър. Притеснявах се да ме виждат с нея, избягвах я на площадката, спрях да я изпращам до къщи. Тя трябва да го е изживяла много тежко, защото иначе беше хубаво момиче, с високо самочувствие. Преди това много момчета я ревнуваха от мен. Но всичко свърши, щом сложи очилата. — Дори докато го разказваше, той усети убождане на меланхолия и вина. — Но какво да се прави, децата не си дават сметка каква болка причиняват понякога.

— Значи, просто се разделихте?

— В общи линии. Майка ти ме преследваше известно време, но аз, щом я видех да приближава през междучасията, веднага се лепвах за някоя групичка или се включвах в играта на футбол. След часовете пък бързах да се измъкна преди нея, за да не вървим заедно по пътя. Понякога в клас се обръщах и я хващах да ме гледа с големи тъжни очи, поставила очилата пред себе си върху чина. Но винаги се преструвах, че не съм забелязал. А веднъж… — Той внезапно замлъкна, осенен от спомен, който не го беше спохождал близо трийсет години. — Да, онзи случай в църквата!