Питър Мей - Черната къща

— Какво? Какво е станало в църквата? — попита заинтригувано Фионлах.

— О, боже… — Фин поклати глава с виновна усмивка. — Макар че всъщност Бог нямаше много общо с цялата работа. — Настъпващият прилив ги накара да отстъпят по-нагоре по плажа, за да не измокрят краката си. — В онези дни родителите ми бяха още живи и всяка неделя ходехме на църква. По два пъти. Аз винаги си вземах нещо сладко — например от онези ролки с плодови дражета. Беше един вид игра, за да убия скуката. Да видя дали ще мога да ги измъквам от джоба си и да ги пъхам в уста, докато свършат, без някой да ме забележи. Смучех ги, докато се стопят напълно, и така празнувах своята малка победа над религиозното потисничество.

— Надали ще да е било от полза за зъбите ти — ухили се Фионлах.

— Не беше. — Фин скръбно прокара език по пломбите в устата си. — Сигурен съм, че отчето усещаше какво правя, но все не можеше да ме хване. На моменти ме фиксираше с леден поглед, а аз събирах слюнка в устата си и се боях да преглътна. Както и да е, въпросната неделя отново се мъчех да лапна бонбон по време на молитвата. Беше една от онези дълги дуднещи молитви, които всички старейшини четат в хор. И взех, че изтървах цялата ролка на пода. Тя изтрака върху дюшемето, изтърколи се и спря точно по средата на прохода. Разбира се, всички в църквата чуха, включително и горе в галерията, която по онова време се пълнеше докрай. И както дремеха, изведнъж ококориха очи и видяха шарената ролка с „Поло Фрутс“. Старейшините, свещеникът, всички. Молитвата секна насред изречението и във въздуха увисна огромен въпросителен знак. Никога, откакто се помня, тишината не ми се е струвала толкова дълга. Не виждах никакъв начин да се измъкна, докато една фигурка внезапно не се стрелна иззад скамейките от другата страна на прохода и не прибра бонбоните.

— Майка ми?

— Да, майка ти. Малката Маршели пое вината вместо мен пред очите на цялото паство. Трябва да е била напълно наясно какви неприятности ще си навлече. Десетина минути по-късно улових погледа ѝ. Все същите очи, бялнали се като топки за голф иззад ужасните дебели стъкла, очакващи някакъв намек на благодарност, на признание от моя страна за стореното. Но аз бях толкова облекчен, задето съм отървал пердаха у дома, че само побързах да извърна глава. Не исках да заподозрат, че имам нещо общо с нея.

— Ама че копеле — произнесе Фионлах полу на шега, полусериозно.

— Предполагам, че си прав. Срам ме е да го призная, но не мога да го отрека. Нито да се върна назад и да го променя. Просто така стана. Бедната Маршели. Трябва наистина да е била влюбена в мен.

Напълно неочаквано и за негово най-голямо смущение светът отведнъж се замъгли. Той устреми взор към залива и усърдно замига с клепки, за да спре напиращите сълзи.

— Доста тъжна история.

Фин изчака секунда-две, докато се окопити. Чувстваше се изгубен в един свят на детството, който бе смятал за отдавна погребан.

— През следващите четири години повече или по-малко продължих да я игнорирам. Докато почти не забравих, че помежду ни някога е имало нещо. И тогава дойде танцовата забава в края на началното училище. На онази възраст не се интересувах особено от момичета, но трябваше да имам партньорка, затова поканих едно момиче на име Айрийн Дейвис, което живееше близо до фара. Дори не се бях сетил за майка ти, докато не получих писмо от нея. То пристигна два дни преди забавата. — В съзнанието му ясно изникнаха тъжните редове, едро изписани с тъмносиньо мастило върху светлосиня хартия. — Тя не можеше да разбере защо съм поканил Айрийн вместо нея и предлагаше да променя решението си. Колкото до Айрийн, твоят баща можел да ѝ бъде кавалер. Беше подписала писмото „Момичето от фермата“. Но разбира се, бе твърде късно. Не можех да отменя уговорката с Айрийн, дори и да исках. В крайна сметка стана така, че баща ти и майка ти отидоха заедно. — Двамата стигнаха края на плажа и спряха недалеч от навеса за лодки, където бе убит Ейнджъл. — Което само иде да покаже колко малко неща разбираш, когато си на единайсет. Само пет години по-късно с майка ти бяхме лудо влюбени и решени да прекараме живота си заедно.

— И какво се случи този път?

Фин се усмихна и поклати глава.

— Стига ти толкова. Трябва да ни оставиш поне някоя тайна.

— Хайде де! Не можеш да спреш дотук.

— Мога и още как. — Фин се обърна и пое по пясъка обратно към скалите, следвайки стъпките, които бяха оставили на идване. Младежът побърза да го настигне и тръгна успоредно с него. — Е, какви са ти плановете оттук нататък? Имаш ли намерение да следваш?