Питър Мей - Черната къща

Звукът на слизащия по стълбите Фионлах ги накара да отскочат назад като опарени. Маршели, изчервена и смутена, грабна чайника и се залови да пълни чашите. Фин пъхна ръце в джобовете на панталона си и зарея невиждащ взор през прозореца. Фионлах се появи откъм всекидневната, понесъл голям сак. Беше навлякъл дебел вълнен пуловер, а над него — непромокаема връхна дреха. Дори да бяха гузни от постъпката си, Фин и Маршели нямаше нужда да се притесняват, че младежът ще забележи. Той бе твърде погълнат от собствената си мрачна възбуда.

— Довечера отплаваме.

— За Скер? — попита Фин.

Фионлах кимна.

— Но защо толкова скоро? — Смущението на Маршели в миг се изпари, заменено от майчинска тревога.

— Гигс казва, че се задава лошо време. Не тръгнем ли днес, ще трябва да чакаме още цяла седмица. Астерикс ще ме вземе от отбивката край пътя. Отиваме в Сторноуей да товарим траулера, а после ще потеглим оттам.

Той отвори външната врата, а Маршели бързо прекоси кухнята и го улови за ръката.

— Фионлах, не си длъжен да ходиш. Знаеш го.

Той ѝ отправи поглед, натежал от смисъл, който само майка му можеше да разтълкува.

— Напротив, длъжен съм.

И като се освободи от хватката ѝ, излезе, без да се сбогува. Фин го наблюдаваше през прозореца как се отдалечава по пътеката, преметнал сака през рамо. Маршели остана пред вратата, забила очи в пода. Мина дълго време, преди да се отърси от вцепенението и да се обърне към Фин.

— Какво се случи онази година, когато ти и Артър отидохте на Скалата?

Той се намръщи. За един ден вече два пъти му задаваха същия въпрос.

— Знаеш какво се случи, Маршели.

Тя едва доловимо поклати глава.

— Знам само какво казвахте всички. Но трябва да е имало и друго. И двамата с Артър се върнахте променени. Нещата никога вече не бяха същите.

Фин въздъхна шумно.

— Маршели, не е имало нищо друго. За бога, не е ли достатъчно, че бащата на Артър умря? И че аз също едва не се простих с живота си?

Тя наклони глава настрани и го изгледа така, сякаш го обвиняваше, задето не ѝ казва цялата истина.

— Не само бащата на Артър умря. Ние с теб умряхме. Вие с Артър умряхте. Сякаш всичко, което представлявахме преди, умря в онова лято.

— Значи, смяташ, че те лъжа?

Тя затвори за секунда клепачи.

— Не знам. Наистина не знам.

— А какво казва Артър?

— Не казва нищо. Вече от години не е казвал нищо.

Някъде от дълбините на къщата долетя глас. Слаб и треперлив, но все пак властен.

— Маршели! Маршели! — Беше майката на Артър.

Маршели извъртя очи към тавана и стисна зъби.

— Ей сега идвам — извика.

— Аз най-добре да вървя. — Фин посегна към вратата.

— Ами чаят ти?

Той спря и се обърна. Очите му отново срещнаха нейните и трябваше да потисне желанието си да прокара длан по меката извивка на бузата ѝ.

— Някой друг път.

Сетне се спусна бързешком по пътеката към колата на Гън, която бе паркирал край оградата.

Чувството, че всички те са пропилели живота си, че поради глупост или небрежност са пропуснали своите шансове, продължаваше да тегне върху раменете му, хвърляйки го в дълбоко униние. Черните облаци, събиращи се над пролива Минч, и мразовитият арктически дъх, носен от вятъра, също не помагаха настроението му да се подобри. Той превали хълма, излезе от Кробост и хвана отбивката, водеща към пристанището. Там спря пред старата бяла къща, където бе живял с леля си близо десет години. Слезе от колата и застана с лице към вятъра, дишайки дълбоко, заслушан в звука на вълните, които се разбиваха в чакълестия плаж отдолу.

Къщата бе затворена и запустяла. Тя бе завещана на благотворителна организация, която развиваше дейност в полза на котките, но не беше успяла нито да я продаде, нито да се грижи за нея и я бе занемарила. Фин очакваше мястото да предизвика някакъв емоционален отклик у него, но изпита единствено студена празнота. Леля му никога не се бе държала зле с него и все пак спомените му от онова време бяха покрити от плътна пелена на униние и печал, които и сам не можеше да си обясни. Той зарея поглед към залива, където някога лодките бяха стоварвали своя улов. Рибата после биваше осолявана в специални постройки върху хълма над брега. Сега единствено останките от каменните им основи напомняха, че те някога са съществували. В края на носа пък имаше три високи каменни пирамиди. Като момче Фин бе запленен от тях и често ги посещаваше, за да поправя камъните, разместени от някоя по-силна буря. По думите на леля му те били издигнати от трима мъже, завърнали се от Втората световна война. Никой не знаеше защо, а и мъжете отдавна бяха умрели. Сега надали някой си правеше труда да ги поправя.