Питър Мей - Черната къща

— По-полека, боли! — Сетне спусна ръкави, за да прикрие синините, и се изправи.

— Извинявай — рече смутено Фин. — Но изглеждаше ужасно. Какво ти се е случило?

— Нищо особено. Малко се поохлузих, докато вкарвах новия двигател на минито. Не биваше да опитвам да го правя сам.

— Вярно, не е бивало. — Той също стана на крака. — За такива неща ти трябва помощ и подходящо оборудване.

— Е, предполагам, че вече го знам. — Фионлах прескочи леко оставащите скали и се заизкачва по пътеката. Фин го последва, като се опасяваше, че е развалил отношенията им. Но когато се озоваха горе, всичко отново беше наред. Младежът посочи едно сребристо рено, пъплещо нагоре по хълма. — Това е госпожа Макълви. Тя откара мама до магазина, значи вече се прибират. На бас, че ще те изпреваря до къщи.

— Какво, да се надбягваме? Та аз съм два пъти по-стар от теб.

— Добре де, ще ти дам шейсет секунди преднина.

Фин го изгледа за миг, сетне кимна.

— Дадено.

И хукна с всички сили покрай брега, а после сви по пътя нагоре към къщата. Тук бягането стана по-трудно. Нозете му сякаш се наляха с олово, а дробовете му хъхреха, мъчейки се да поемат достатъчно кислород. Скоро вече можеше да види купчината торф и да чуе бръмченето на колата, спряла пред портата. Почти беше стигнал целта. Маршели слезе с покупките си и влезе в двора, а сребристото рено продължи по хълма. Изведнъж тя го забеляза и зяпна от изумление, а той ѝ се ухили в отговор. Щеше да надбяга момчето, да стигне пръв до къщата. Но през последните метри Фионлах профуча, смеейки се, покрай него. Дори не беше запъхтян, а Фин трябваше да се превие надве и да опре длани върху бедрата си, докато си поеме дъх.

— Хайде, старче, какво ти става?

Фин само го изгледа изпод вежди.

Маршели също се усмихна закачливо.

— Да, старче, какво ти става?

— Нищо, само малко ми пречат годинките — изправи кръст Фин.

В къщата зазвъня телефон и Маршели неспокойно се озърна натам.

— Аз ще го вдигна — рече Фионлах и се завтече към кухненската врата.

Взе с един скок стъпалата пред нея и се изгуби в антрето. След секунда звъненето секна.

— Е, какво правиш тук? — попита Маршели.

Фин, все още задъхан, сви рамене.

— Просто минавах. Отбих се да посетя Калъм.

Тя кимна, сякаш това обясняваше всичко.

— Няма ли да влезеш?

Той я последва по пътеката и двамата се озоваха в кухнята. Тя остави торбите с покупки на масата. От всекидневната се чуваше гласът на говорещия по телефона Фионлах. Маршели наля вода в електрическия чайник.

— Чаша чай?

— С удоволствие.

Той стоеше неловко, наблюдавайки я как включва чайника и взема две чаши от шкафа на стената. Вече дишаше почти нормално.

— Май ни се намира само пакетиран.

— Няма проблем.

Тя пусна по една торбичка с чай в чашите и се обърна към него, приседнала върху кухненския плот. Фионлах свърши с разговора и стъпките му се отдалечиха нагоре по стълбите към мансардата. А сините очи на Маршели си оставаха все така впити във Фин — търсещи, дълбаещи. Водата в чайника започна тихо да къкри. Външната врата не бе добре затворена и вятърът свистеше през пролуката.

— Защо не си ми казала, че си бременна? — промълви накрая той.

Тя затвори клепачи и Фин за миг се почувства освободен от оковите на взора ѝ.

— Артър спомена, че ти е казал. А не е трябвало.

— Но аз имам право да знам.

— Нямаш право на нищо. Не и след… — Тя замлъкна, за да възвърне самообладанието си, да се загърне в него като в защитна обвивка. — Теб те нямаше. А Артър беше тук. — Очите ѝ отново се впиха в него и той се почувства гол, прикован от тях. — Аз те обичах, Фин Маклауд. Обичах те още от първия ден, когато седнахме заедно в училище. Обичах те и когато се държеше като копеле. Също през всичките години, докато отсъстваше. И ще продължавам да те обичам дори след като отново си заминеш.

Той поклати глава, неспособен да намери думи. Накрая плахо попита:

— И кое се обърка?

— Ти не ме обичаше достатъчно. Не съм сигурна, че изобщо някога си ме обичал.

— За разлика от Артър, така ли?

Очите ѝ се наляха със сълзи.

— Недей, Фин. Дори не отваряй тази тема.

Той прекоси с две крачки кухнята и постави ръце върху раменете ѝ.

— Маршели…

— Моля те — извърна се настрани тя, сякаш очакваше да ѝ каже, че той също винаги я е обичал. — Не искам да го чувам. Не и сега, след всички тези пропилени години. Няма да го понеса.

Лицата им бяха само на сантиметри разстояние и те се целунаха, преди някой от двамата да разбере какво става. Това не бе преднамерено действие, а просто несъзнателен импулс. Кратко докосване, преди устните им да се разделят и да се впият отново едни в други, много по-дълбоко и страстно. Кипналият чайник се тресеше протестиращо в поставката си.