Питър Мей - Черната къща

Той се спусна пеша до малкото пристанище на Кробост, където навремето двамата с Артър обичаха да хвърлят камъни в дълбоката спокойна вода. От моторната лебедка, монтирана над залива, се виеше дебело стоманено въже с кука накрая. Самата лебедка се помещаваше в ниска каменна постройка с два четвъртити отвора отпред и врата отстрани. Фин бутна вратата и влезе. Големият, боядисан в зелено дизелов мотор седеше вътре като мълчалив свидетел за хилядите лодки, които бе спускал във водата или изтеглял от нея. Ключът за запалване стърчеше на мястото си и той импулсивно го завъртя. Машината се закашля, но не запали. Опита втори път и сега, след като се поколеба и избълва кълбо черен дим, моторът заработи. Значи, все още го поддържаха и зареждаха с гориво. Фин го изключи и настъпилата след ритмичното боботене тишина му се стори оглушителна.

Долу, в подножието на скалата, около половин дузина малки лодки бяха издърпани редом на брега. Фин разпозна сред тях избледнелия небесносин цвят на „Мейфлауър“. Трудно му бе да повярва, че още е в употреба след всички тези години. Над постройката с лебедката лежеше разпадащият се скелет на още една лодка, обърната с кила нагоре. По него се забелязваха редки люспици лилава боя. Фин се наведе и избърса засъхналата тиня, покрила гнилите дъски на обшивката. Там още личеше името на майка му — „Ейли“, което баща му старателно бе изписал с бели букви, преди да я пусне на вода. Цялата скръб на живота му отведнъж се отприщи като извор у него. Той коленичи край лодката и заплака.

Кробосткото гробище, където селото от стотици години насам погребваше своите мъртви в песъчливата почва, се намираше на западния бряг, отвъд училището. Хиляди паметници осейваха билото на хълма гъсто като бодли на таралеж. Поколения жители на Нес разполагаха оттук с последна, вечна гледка към морето, даващо и отнемащо живот. Безброй имена като Маклауд и Макензи, Макдоналд и Мъри, Доналд и Мораг, Кенет и Маргарет. Докато Фин си проправяше път сред тях, вълните неуморно се разбиваха на бяла пяна в подножието. Тук брегът бе изложен на пълната ярост на атлантическите ветрове и гонените от тях талази малко по малко го подяждаха, докато накрая местните жители не се принудиха да го укрепят, за да не бъдат костите на предците им отнесени заедно с почвата.

Най-сетне успя да открие гробовете на своите родители. Джон Ангъс Маклауд, трийсет и осем годишен, любящ съпруг на Ейли, трийсет и пет годишна. Два плоски камъка, положени редом в тревата. Не бе идвал тук от деня на погребението, когато бе стоял отстрани, наблюдавайки как първите лопати пръст с трополене се изсипват върху капаците на ковчезите. Сега, докато вятърът брулеше лицето му, си мислеше за огромната загуба, причинена от тяхната смърт. Толкова много животи са били засегнати, променени от нея. А всичко е могло да бъде толкова различно.

Обикновено спях като заклан, но тази нощ бях неспокоен. Не мога да твърдя, че съм имал някакво предчувствие за онова, което ще се случи. Най-вероятно е било просто от леглото. То беше моето старо легло, на което съм спял през първите три години от живота си, преди баща ми да построи таванските стаи. Заемаше една ниша в стената на кухнята — помещението, в което основно преминаваше нашето съществуване. Представляваше нещо като дървена бърлога, с шкаф за съхранение на бельо отдолу и завеса, отделяща я от останалата стая.

В него винаги се чувствах на топло и сигурно място. Унасях се в сън от тихите гласове на родителите си, носещи се отвъд завесата, а се събуждах от мириса на тлеещ торф, препечени филийки и звука на бълбукаща върху печката овесена каша. Трябваше ми дълго време да привикна към студеното уединение на новата стая под покрива, но след като това стана, вече трудно заспивах в старото си легло. Онази нощ бях в него, защото леля бе дошла да се грижи за мен, а тя нямаше желание да търчи непрестанно нагоре-надолу по стълбите.

Вероятно все пак съм задрямал, защото първото, което си спомням, бе звукът от гласове в антрето и хладното течение, нахлуващо в моето убежище през отворената врата. Измъкнах се по пижама и стъпих бос върху дюшемето. Кухнята бе озарена от жарта в огнището и от някаква странна синя светлина, преминаваща през стените. Отне ми известно време, докато осъзная, че идва отвън. Пердетата не бяха спуснати и аз отидох да надзърна през прозореца. През дъжда, стичащ се по стъклото, видях замъглените очертания на паркирала полицейска кола. Отблясъците на синята лампа, въртяща се на покрива ѝ, бяха почти хипнотизиращи. Пред къщи имаше някакви хора, носеше се женски глас, стенещ като от болка.