Питър Мей - Черната къща

— Не ме помниш, нали? — Във въпроса ѝ нямаше топлота.

— А трябва ли?

— Учехме заедно в „Никълсън“. Но аз бях две години по-малка, така че надали си ме забелязал. А ние, девойчетата, до едно си падахме по теб.

Фин усети как се изчервява. Значи, тя бе трийсет и три-трийсет и четири годишна, което означаваше, че е родила Дона едва на седемнайсет.

— Явно няма да се сетиш. — В гласа ѝ се долавяше нотка сарказъм. — Доналд и аз излизахме за кратко още в гимназията. После отново се събрахме в Глазгоу и аз заминах с него за Лондон. В онези дни той още не бе открил Бог, така че женитбата не стоеше на преден план. Докато не забременях, разбира се.

— Катриона — рече в миг на проблясък Фин.

— Браво — повдигна в престорена изненада вежди тя.

— Макфарлън.

— Наистина имаш добра памет. Е, Доналд ли търсиш?

— Всъщност исках да видя Дона.

В очите на жената се спусна невидима преграда.

— По-добре все пак Доналд — рече натъртено. — Ще отида да го повикам.

Докато Фин чакаше, дъждът се усили и скоро го измокри напълно. Преподобният най-сетне се появи и го изгледа безстрастно.

— Не знаех, че има какво повече да си кажем.

— Прав си, нямаме. Дъщеря ти е тази, с която искам да говоря.

— Тя не иска да говори с теб.

— Виж, може ли да вляза? — Фин вирна лице нагоре и се смръщи от дъжда. — Тук ще прогизна съвсем.

— Не. Ако искаш да разпитваш Дона, ще трябва да го направиш официално. Да я арестуваш или какъвто ви е там редът. Иначе те моля просто да ни оставиш на мира. — И той затвори вратата.

Фин остана още малко на стълбите, преглъщайки гнева си, преди да вдигне яка и да притича до колата. Запали двигателя и усили парното, след което съблече мокрото си сако и го хвърли на задната седалка. Включи на скорост и вече се канеше да потегли, когато пътническата врата изведнъж се отвори. Катриона Макфарлън влезе в купето и я захлопна след себе си. От дъжда косата ѝ бе залепнала на кичури, а тениската бе станала почти прозрачна, разкривайки черен дантелен сутиен. Фин неволно отбеляза наум, че Бог явно не е успял да промени особено предпочитанията на Доналд през годините.

Тя седеше, вперила взор право пред себе си, с преплетени в скута пръсти. И не казваше нищо.

— Е, ти също ли го откри? — наруши мълчанието Фин.

— Да открия кого? — Веждите ѝ се смръщиха.

— Господ. Или идеята беше само на Доналд?

— Виж, не го познаваш такъв, какъвто го познаваме ние. Ядосан и с всевишния зад гърба си. Изливащ гръмогласно праведния си гняв.

— Боиш ли се от него?

— Боя се какво ще направи, щом узнае истината.

— А каква е истината?

Колебанието ѝ не трая дълго. Тя избърса част от запотеното странично стъкло и надзърна към къщата.

— Дона излъга, че е била изнасилена от Макричи.

— Това вече го разбрах — изсумтя Фин. — Няма да съм изненадан, ако и Доналд го е разбрал.

— Може и да е. — Нов бегъл поглед към къщата. — Но не знае причината.

Фин зачака продължение, но такова не последва.

— Е, ще ми кажеш ли, или не?

Катриона взе да кърши ръце.

— И аз самата нямаше да знам, ако не бях открила отвореното пакетче в стаята ѝ и не я бях притиснала да ми обясни. — Тя се запъна смутено. — Беше тест за бременност.

— Колко напреднала?

— По онова време само на няколко седмици. Но вече е на три месеца и започва да личи. Тя беше в истински ужас баща ѝ да не разбере.

— И затова е съчинила историята за Макричи? — попита невярващо Фин. Катриона кимна. — Мили боже! Та бащинството се установява с един прост ДНК тест.

— Знам, знам. Беше глупаво. Направила го е от паника, а и беше пийнала онази вечер.

Фин се взря внимателно в нея.

— Защо ми казваш всичко това, Катриона?

— За да ни оставиш на мира. Обвинението в изнасилване и без това вече няма значение. Бедният Ейнджъл е мъртъв. Искам да спреш да ни притесняваш, за да намерим изход сами.

— Не мога да ти дам никакво обещание.

Тя го изгледа със смесица на омраза и страх и се обърна да отвори вратата. Вече бе излязла отвън, когато Фин я попита:

— А кой е бащата?

Тя спря и се наведе под дъжда, който се стичаше на вадички по лицето ѝ, капейки от носа и брадичката.

— Синът на твоето приятелче — просъска. — Фионлах Макинес.

Той почти не помнеше как е стигнал обратно до града, разкъсван от объркване и несигурност. Мрачното небе го притискаше, планините на остров Харис изглеждаха като сивкаво петно в далечината, а дъждът се лееше по предното стъкло. Поривистият вятър духаше странично през полето откъм Барвас и той трябваше да съсредоточи цялото си внимание върху пътя, докато не прехвърли хълма след малкото езерце Лох Дуув и не зърна пред себе си светлините на Сторноуей, скътани в низината в закрилническата прегръдка на залива.