Питър Мей - Черната къща

Фин го погледна. Цялата омраза, трупана в продължение на трийсет години, изгаряше гърдите му. Знаеше, че това не е в негова полза. Трябваше да се освободи от напрежението. Въздъхна дълбоко.

— Защо не се помирим, Мърдо? И двамата знаем, че боят никога не е решавал нищо. — И пристъпи предпазливо към огромния мъж с протегната напред десница.

Мърдо го зяпна невярващо.

— Ти сериозно ли говориш?

— Не — каза Фин. — Не говоря сериозно. Просто исках да се приближа достатъчно, за да съм сигурен, че ще улуча.

И с всичка сила заби крак право в слабините на Мърдо, хващайки го напълно неподготвен. Изуменият израз на другия почти незабавно се замени с гримаса на непоносима болка. Докато той се превиваше надве, Фин го пресрещна с коляно в лицето и видя как кръвта бликва от носа и устата му. Мърдо залитна назад към тълпата от зяпачи, която се раздели подобно на Червено море, за да го пропусне. Фин го последва, а стиснатите му юмруци работеха като бутала, стоварваха удар подир удар в големия мек търбух, изкарвайки пъшкания и стонове измежду окървавените устни. Всеки удар беше разплата. За онзи първи ден в училищния двор, когато бе блъснат в стената и спасен единствено благодарение на намесата на Доналд Мъри. За нощта, в която бяха откраднали тракторната гума. За бедния Калъм, обречен на живот в инвалиден стол. За цялата бруталност, раздавана от този безмозъчен насилник през годините. Фин си даде сметка, че губи бройката на ударите, а с тях губи и разсъдъка си, обзет от неконтролируема ярост. Но продължаваше да ги нанася отново и отново. Мърдо бе паднал на колене, с бялнати очи, а кръвта излизаше на мехури от устата му, лееше се от ноздрите му. Ревът на тълпата бе оглушителен.

Нечии корави ръце уловиха отзад лактите на Фин, притиснаха ги в хълбоците му и почти го отлепиха от земята.

— За бога, човече, спри, ще го убиеш! — Той обърна глава и видя пред себе си разтревожената физиономия на Джордж Гън. — Да се махаме оттук, преди да е дошла полицията.

— Нали ти си полицията.

— Униформената полиция — процеди през стиснати зъби Гън. — Ако си още тук, когато се появят, с кариерата ти е свършено.

Фин омекна и остави Гън да го отведе през подвикващата тълпа. Сред лицата смътно мярна това на Фионлах. Младежът изглеждаше шокиран. Артър пък се смееше, явно във възторг, че Мърдо Руад най-сетне си е получил заслуженото.

Докато вървяха бързешком към хотел „Краун“, чуха вой на полицейска сирена. Това бе сигнал за тълпата да се разпръсне. Двама от приятелите на Мърдо го уловиха под мишниците и го повлякоха по-надалеч. Всичко беше приключило.

Когато седнаха в бара, Фин все още се намираше в състояние на силна възбуда и постави ръце върху плота пред себе си, за да спре треперенето им. По тях почти нямаше охлузвания. Той знаеше, че стълкновението с кости лесно може да нарани и него самия, затова бе съсредоточил усилията си в меките затлъстели части — стомаха и ребрата, които причиняваха болка и сломяваха съпротивата на противника. Истинските поражения бяха нанесени от първите два удара — в слабините и в лицето, в които се съдържаха цялата му ярост и унижение, трупани в продължение на трийсет години. И той се питаше защо от това не му е станало по-добре, защо се чувства отвратен, потиснат, победен.

Лоби барът на хотел „Краун“ бе празен, като се изключи една млада двойка, потънала в интимен разговор в далечния ъгъл. Гън седна на стола до Фин и плъзна банкнота към барманката за поръчаните питиета. После попита с тих овладян глас.

— Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш?

— Не знам, Джордж. Правех се на пълен идиот, предполагам. — Той сведе поглед към сакото и панталона си, изцапани с кръвта на Мърдо Руад.

— Старши инспекторът бездруго ти е бесен, задето не се яви да му докладваш след ходенето до Уиг. Може наистина здравата да загазиш.

— Знам. — Фин кимна и надигна продължително халбата с бира, докато мехурчетата не започнаха да щипят на гърлото му и не го накараха да стисне клепачи. — Струва ми се, че знам кой е убил Макричи.

— Кой? — попита след дълга пауза Гън.

— Не казвам, че го е направил, а само че е имал адски добър мотив. И доста синини по тялото за капак. — Той отново отпи от бирата си. Гън го чакаше да продължи. — Дона Мъри си е съчинила историята с изнасилването.

— Това го знаехме и преди, нали?

— Но не знаехме, че е бременна. Затова го е сторила, Джордж. Защото се е бояла да поднесе истината на баща си и е търсела виновник.