Питър Мей - Черната къща

Над билата на хълмовете се носеха облаци. Силен западен вятър клатеше заплашително висящите кошници с разноцветни цветя, окачени пред фасадата на полицейския участък на Сторноуей, гонеше боклуци по улиците и караше минувачите да се загръщат от необичайния августовски студ.

Фин влачеше уморено нозе нагоре по Чърч Стрийт, облечен с вълнен пуловер под якето вместо с изцапаната с кръв риза, която бе оставил да кисне в мивката в хотелската стая. В ранните часове преди изгрев бе задрямал за кратко, но така и не бе потънал в сън. В истинския сън, който обвива всички мисли в черна пелена и нежно ги спуска на дъното на дълбок тъмен кладенец. На няколко пъти му бе минало през ума да позвъни на Мона. Но какво да ѝ каже? Че вече няма нужда да скърбят за загубата на Роби, защото той е намерил друг син, за когото дори не е подозирал?

Той прекоси паркинга и влезе в участъка през задния вход. Дежурният сержант бе зает да попълва някакви формуляри, а вездесъщият мирис на дезинфектант и ароматизатор за тоалетни, типичен за всички места за задържане, бе смекчен от аромата на препечени филийки и кафе. Фин хвърли поглед към охранителната камера над главата си и показа на сержанта полицейската си карта.

— Преподобният Мъри още ли е тук?

— Да — кимна той към коридора с килиите, повечето от които стояха отворени. — Първата врата вдясно. Не е заключена. — И като видя учудването му, добави: — Той засега само ни помага с разследването, сър. Не е официално задържан. Ще желаете ли кафе?

Фин поклати глава и тръгна по коридора. Всичко беше чисто и прясно боядисано. Кремави стени, бежови врати. Той бутна първата вдясно. Доналд седеше на ниска дървена пейка под високото прозорче в стената. Ядеше препечена филийка, а до него на пейката имаше чаша димящо кафе. Все още носеше бялата си якичка, но сакото му изгледаше цялото сбръчкано и измачкано, донякъде в тон с лицето. Явно той също бе прекарал безсънна нощ. Около очите му имаше тъмни кръгове, косата му бе щръкнала и несресана. Появата на Фин сякаш не му направи особено впечатление.

— Виждаш ли онова там? — кимна към ъгъла на килията. Фин се обърна и видя върху тъмночервения бетонен под бяла стрелка, придружена от буквата „И“. — Сочи на изток, към Мека. За да знаят мюсюлманите в коя посока да се молят. Сержантът ми каза, че не помни някога тук да е имало задържан мюсюлманин, но такива били разпоредбите. Попитах го дали може да ми даде Библия, та да намеря и аз утеха за душата си. Той се извини и каза, че някой е взел Библията, но можел да ми даде копие на Корана и молитвено килимче, ако ми вършат работа. — Лицето му се изкриви в презрителна гримаса. — Някога това беше християнски остров, Фин.

— Да, Доналд. С християнски ценности като честност и почтеност.

Другият го погледна право в очите.

— Аз не съм убил Ейнджъл Макричи.

— Знам това.

— Тогава защо съм тук?

— Не по моя инициатива.

— Казват, че съм бил в Единбург по времето на някакво друго убийство. Същото важи и за още половин милион души.

— Можеш ли докажеш местонахождението си през онази вечер?

— Бяхме цяла група, отседнали в един и същи хотел. Мисля, че вечеряхме заедно. Останалите ще го потвърдят. Разбира се, това не говори нищо за действията ми след вечеря, понеже бях сам в стаята.

— Радвам се да го чуя. Говори се, че броят на проститутките в Единбург се увеличавал при всеки църковен събор. — Доналд го изгледа кисело. — Както и да е, няма значение какво си правил. ДНК тестът ще те изключи като заподозрян. Баркодът на всевишния.

— Защо си толкова сигурен, че не съм го направил?

— Защото размишлявах цяла нощ.

— Радвам се, че не съм бил единственият, който не е спал. И до какво заключение стигна?

Фин се облегна на рамката на вратата. Чувстваше се слаб и отпаднал.

— Винаги съм те имал за един от добрите, Доналд. От онези, които бранят идеите си, не се поддават на натиск. Никога не съм те виждал да вдигнеш ръка срещу някого. Силата ти беше психическа, не физическа. Умееше да се справяш с хората, без да прибягваш до насилие. Не смятам, че си способен да убиеш човек.

— Е, благодаря за вота на доверие.

Фин игнорира иронията.

— Но затова пък си способен на огромна, упорита, самонадеяна гордост.

— Знаех си, че ще има някаква уловка.

— Да се опълчваш на побойниците, да се излагаш на риск за другите, да предизвикваш баща си, да се правиш на бунтовник. Всичко беше част от това. От една и съща причина, която накрая те накара да се обърнеш и към Бог.