Питър Мей - Черната къща

— Тогава защо го държите?

— Той не е задържан. Само помага в разследването. Въпрос на процедура.

— Нямах представа, че ще създам толкова неприятности. — Тя прехапа устни в опит да сдържи сълзите си.

— А какво знае Фионлах?

Сълзите внезапно минаха на заден план.

— В смисъл?

— В смисъл знае ли, че си бременна?

Тя сведе очи и наново се залови да играе с лъжичката.

— Още не. Аз… все не намирах начин да му съобщя.

— Тогава няма причина да се съмнява в твоята история за Макричи. Освен ако ти самата не си му казала, че е лъжа. Каза ли му? — Момичето поклати глава. — Значи, все още смята, че си била изнасилена от него.

Взорът ѝ отведнъж се изпълни с негодувание.

— Да не би да смятате, че той го е убил? Та аз в живота си не съм срещала по-мил човек от него.

— Е, трябва да признаеш, че си му предоставила доста силен мотив. Освен това целият е покрит със синини, за които не желае да даде обяснение.

Сега тя изглеждаше по-скоро озадачена, отколкото възмутена.

— Как може изобщо да допуснете нещо подобно за собствения си син?

Цялото самообладание на Фин в миг го напусна. Трябваше да си повтори наум репликата, за да повярва, че действително я е чул.

— Откъде разбра? — попита с дрезгав глас.

— От самия Фионлах — рече с нараснала увереност Дона.

Това просто не беше възможно.

— Фионлах знае?

— Винаги е знаел. Откакто се помни. Господин Макинес му го казал още когато е бил малък. Щом ми го каза, разбрах, че наистина съм специална за него, защото преди мен не го е споделял с никого. — Оживлението, озарило погледа ѝ при спомена, помръкна. — И двамата бяхме сигурни, че това е причината баща му постоянно да го бие.

Фин усети свиване под лъжичката.

— Как така? — попита с пресъхнала уста.

— Баща му е доста як, а Фионлах не е точно Мистър Вселена, нали? Това продължава и до днес.

— Не те разбирам. — Явно бе схванал нещо погрешно.

— Какво не разбирате? Господин Макинес вече от години пребива от бой Фионлах. Винаги внимава някой да не го види, но му е пукал ребра, веднъж дори му счупи ръката. Гърбът му, гърдите, краката вечно са в синини. Сякаш караше него да плаща за бащините му грехове.

Фин затвори очи и пожела да се пробуди от този кошмар. Но той още не беше приключил.

— Фионлах винаги го е пазил в тайна. Не го е споделял с никого. До онази нощ, когато двамата, сещате се… го направихме. Тогава видях с очите си и той ми разказа всичко. Неговият баща — всъщност той не му е никакъв баща, нали? — е чудовище, господин Маклауд. Истинско чудовище.

Инцидентът на Скалата напълно провали остатъка от лятото. Не съм сигурен дали не провали и целия ми живот. Прекарах в болницата близо седмица. Казаха, че съм получил силно мозъчно сътресение и месеци след това страдах от главоболие. Подозираха също, че съм си пукнал черепа, но рентгеновите снимки не показаха нищо такова. Лявата ми ръка бе счупена на две места и остана в гипс повече от месец. Цялото ми тяло бе в натъртвания и синини и когато дойдох в съзнание, едва можех да помръдна.

Маршели ме посещаваше всеки ден, макар че всъщност не исках да я виждам. Не знам защо, но присъствието ѝ ме притесняваше. Вероятно е била наранена от хладината ми в отговор на нейните ласки. Леля ми дойде един-два пъти, но не прояви особена загриженост. Трябва вече да е била наясно, че тя самата умира, докато аз, макар да се бях разминал на косъм със смъртта, според лекарите щях напълно да се възстановя. Защо да хаби съчувствието си за мен?

Гигс също се появи веднъж. Седна край леглото ми и като се взираше тревожно в мен с дълбоките си сини очи, взе да ме разпитва доколко помня случилото се. Но то беше още много мъгляво в паметта ми — само отделни разпокъсани образи. Скалният корниз. Бащата на Артър, кацнал до мен на ръба. Неговият страх. А после тялото му, проснато в подножието, където морето протягаше пенести пръсти, за да го отнесе.

Казваха, че тази замъгленост е заради сътресението. Сякаш гледах всичко през тънък марлен воал. Едва с отминаването на времето този воал постепенно се вдигна и всичко отново дойде на фокус. От престоя си в болницата най-ясно помня едно — че Артър не дойде да ме види нито веднъж. Когато започнах да идвам на себе си и вече предстоеше да ме изписват, попитах Маршели за него и тя каза, че майка му била в ужасно състояние след погребението на господин Макинес. То било без труп — само празен ковчег с негови любими вещи, който бил пренесен през цял Кробост. Казват, че без тяло е трудно да се примириш със смъртта, а тъй като бе сигурно, че в случая морето няма да върне тялото, започвах да си мисля, че Артър никога няма да се примири и ще обвинява мен. Според Маршели обаче не ставало въпрос за това, а просто за болката от загубата на родител. Нещо, което аз познавах твърде добре.