Питър Мей - Черната къща

Най-трудният период бе този между изписването ми от болницата и постъпването ми в университета. Мъртъв период, пълен с дълги празни дни. Вече започваше септември, лятото си отиваше. Бях в дълбока депресия от случката на Скалата, от гибелта на бащата на Артър. Ентусиазмът ми към следването бе поизстинал, но все пак се вкопчвах в надеждата, че заминаването за Глазгоу ще промени начина, по който се чувствах. Ще ми позволи да оставя миналото зад гърба си и да започна всичко на чисто.

Открих, че избягвам Маршели и съжалявам, задето изобщо сме се уговаряли да делим стая като студенти. Тя ми се струваше част от всичко онова, което исках да забравя. И се стараех да не мисля за Артър. Щом той не се бе наканил да ме посети в болницата, то и аз нямаше да го търся.

В дните, когато не валеше, ходех на дълги разходки по брега. На юг край скалите, до развалините на древното селище и църквата при Биласклейтър или по дългия сребрист плаж при Толастад, където седях сред дюните и наблюдавах морето с часове. Наоколо почти не се мяркаше жива душа, с изключение на някой случаен турист, и компания ми правеха единствено хилядите птици, които се виеха на ята и се гмуркаха да ловят риба в пролива Минч.

Именно на връщане от една от тези разходки узнах от леля си, че майката на Артър е прекарала инсулт, при това според нея тежък. Нямаше как да продължа да го избягвам. Ръката ми бе още гипсирана и не можех да карам колело, затова тръгнах пеша. Когато в края на пътя те очаква нещо неприятно, той винаги свършва твърде бързо. Стори ми се, че стигнах за броени минути, което ме накара да се почувствам още по-гузен, задето досега не съм го направил.

Колата на баща му още стоеше паркирана на мястото, където я бе оставил, преди да отпътува за Скер. Като постоянно напомняне, че не се е завърнал оттам. Почуках на кухненската врата и зачаках със свито сърце. Мина цяла вечност, преди тя да се отвори и на стъпалото да се появи Артър. Изглеждаше отслабнал и ужасно блед, с тъмни сенки под очите.

— Чух за майка ти — казах.

— По-добре влез — рече безстрастно той и се дръпна встрани, за да мина.

Къщата все още бе пропита от мириса на тютюн за лула. Поредното напомняне за отсъствието на нейния стопанин. Долавяше се и неприятен дъх на застояла храна. В мивката бяха струпани немити съдове.

— Как е тя?

— Може би щеше да е по-добре, ако беше умряла. Едната ѝ страна е парализирана, изгубила е голяма част от двигателните си функции. Говорът ѝ също е засегнат, но лекарите смятат, че може да се възвърне. Ако изобщо оцелее, ще трябва да я храня с лъжичка, щом се прибере от болницата. И почти със сигурност няма да може да ходи.

— Господи, Артър. Толкова съжалявам.

— Смятат, че се дължало на шока от смъртта на баща ми. — Това ме накара да се почувствам още по-зле, но той просто сви рамене. — А ти как си?

— Още имам главоболие. Другата седмица ще ми махат гипса.

— Тъкмо навреме за заминаването за Глазгоу, а? — В гласа му имаше кисела нотка.

— Не дойде да ме посетиш в болницата.

Не го изрекох като въпрос, но и двамата знаехме, че питам „защо“.

— Бях зает — махна с ръка той. — Трябваше да уреждам погребението. Знаеш ли колко формалности има покрай една смърт? Не, разбира се, че не знаеш. Нали беше още малък, когато вашите умряха. Други са се разправяли с цялата тая гадост.

— Обвиняваш мен за смъртта на баща си, нали? — откъсна се от езика ми, преди да се усетя. Бях подразнен от неговата заядливост.

Той ми хвърли толкова странен поглед, че за миг се обърках.

— Гигс казва, че не помниш много ясно случката от Скалата.

— Какво има да помня? Просто паднах. Не знам точно как, сигурно е било нещо глупаво. А баща ти се изкатери до онзи корниз и ме спаси. Ако това ме прави виновен за смъртта му — добре, съжалявам. Никога не съм съжалявал толкова за нещо през живота си. Той беше страхотен човек. Седеше до мен на ръба и ме успокояваше, казваше ми, че всичко ще е наред. И наистина стана така, но не и за него. Винаги ще му бъда благодарен, Артър. Винаги. Не само за това, но и защото ми даде шанс да се развивам. За всички онези часове, отделени за обучението ми. Никога нямаше да взема изпитите без него. — Думите просто се изливаха от мен, отприщвайки цялата ми мъка и вина.

Той продължи да ме гледа по същия странен начин, сякаш претегляше доколко следва да ми вярва. Накрая като че ли стигна до решение и цялото напрежение и гняв отведнъж се изцедиха от него като гной от пробит цирей.