Питър Мей - Черната къща

Исках да ѝ кажа, че съжалявам, че всичко ще бъде наред. Да си послужа с думите, изречени от господин Макинес на онзи скален корниз. Но знаех, че ще излъжа.

Маршели, без да проговори повече, започна да стяга куфара си.

— Къде отиваш?

— У дома. Утре ще хвана влака за Инвърнес, а после автобуса до Улапул.

— А къде ще спиш довечера?

— Не знам. Със сигурност не и в тази къща.

— Маршели…

— Недей, Фин! — прекъсна ме остро тя. После по-меко, с пресипнал глас добави: — Просто недей.

Седях на ръба на леглото, все още гол и потреперващ от студ, и я гледах как си събира багажа. Щом приключи, нахлузи палтото си и извлече куфара в коридора. След секунда чух външната врата да се захлопва подире ѝ.

Отидох до прозореца и я гледах как върви с мъка към ъгъла с Байърс Роуд. Малкото момиче, което в първия учебен ден бе седнало до мен и бе предложило да ми превежда. Същото момиче, които бе откраднало от мен целувка високо сред балите сено в плевнята на фермата Милънейс и бе поело вината за изтърваните в църквата бонбони. След всички тези години най-сетне бях успял да я нараня непоправимо и да я прогоня от живота си. В този момент започнаха да падат едри гъсти снежинки, които я скриха от погледа ми още преди да стигне до светофара на ъгъла.

След този случай се върнах на острова само веднъж, когато леля ми внезапно почина следващия април. Казвам внезапно само защото смъртта ѝ дойде като гръм от ясно небе за мен, но всъщност тя е гаснела бавно и продължително. Ракът в напреднал стадий бил открит още предишното лято, но тя отказала химиотерапията, заявявайки на лекарите, че е живяла дълъг и щастлив живот. Пила най-добрите вина, пушила най-хубавите цигари, спала с най-търсените мъже (както и с няколко жени) и харчила парите им с широки пръсти. Защо да си разваля последните шест месеца? Както се оказало, месеците били по-скоро девет, прекарани в болка и самота, в смразяващия студ на последната ѝ зима.

Взех автобуса до Нес и оттам поех пеша през хълма до Кробост и старата бяла къща край пристанището. Беше ветровит пролетен ден, но в полъха, свистящ през мъртвите треви, имаше мекота, а воднистата слънчева светлина, проникваща на моменти измежду препускащите облаци, сгряваше въздуха.

В къщата още витаеше мразът на зимата, пропит от влага и мирис на дезинфектанти. Пъстрите вази с изсушени цветя, пурпурно боядисаните стени, розовите и оранжевите драперии, всичко това сега бе тъжно и посърнало. Тя им бе вдъхвала живот, а без нея те изглеждаха евтини и безвкусни. Тя бе давала целия облик на този дом и сега в него цареше само огромна пустота.

В камината, където бе запалила последния си огън, още стоеше пепелта — сива и студена. Дълго седях в нейното кресло, вторачен в изстиналото огнище и размишляващ за годините, през които бяхме живели заедно. Удивително колко малко спомени от нея бях съхранил. Какво странно, безрадостно детство бях прекарал.

В моята стая открих старите си играчки, натъпкани в кашони и прибрани в гардероба — тъжно напомняне за едно минало, което копнеех да оставя зад гърба си. Спомних си писмото на Павел до коринтяните: „Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствах, като дете разсъждавах; откак станах мъж, напуснал съм детинското“. Всички тези неделни часове, прекарани в Свободната църква на Кробост, бяха оставили своите следи. Отнесох играчките долу и ги струпах край контейнера за смет. Нямах представа какво да правя с нещата на леля ми. Отидох в спалнята ѝ и отворих гардероба. Дрехите ѝ висяха в мълчаливи редици, с цветове, приглушени от сянката на нейната смърт. Тя бе запазила отдавна отеснели и излезли от мода поли, блузи и панталони, сякаш се бе надявала, че един ден отново ще стане момичето, което е била през шейсетте — младо, стройно и привлекателно, тепърва започващо своя живот.

Не исках да оставам и една нощ в тази къща, но нямаше къде другаде да отида, затова запалих огъня, увих се в едно дебело одеяло и прекарах вечерта на дивана. На моменти се унасях в странни сънища, в които леля ми и господин Макинес танцуваха прегърнати на празен дансинг.

Събудих се от чукане на вратата. Беше се разсъмнало и когато погледнах часовника си, установих, че съм спал близо десет часа. Все още с одеялото на раменете отидох да отворя, примижавайки срещу ярката слънчева светлина. Пред мен стоеше жена на име Мораг — моя втора братовчедка, много по-възрастна от мен. Мисля, че не я бях виждал от погребението на родителите ми.