Питър Мей - Черната къща

— Фин, предположих, че трябва да си ти. Видях дима от комина и разбрах, че някой е дошъл. Иначе имам ключ, но ми беше неудобно да вляза. Нали знаеш, че погребението е днес?

Кимнах замаяно и си спомних, че леля ми никога не бе казвала добра дума за нея. Но както се оказа, именно Мораг поради липсата на други близки бе организирала всички подробности около погребението. Поканих я вътре и тя начаса реши и проблема с вещите на починалата. Някои от тях можели да влязат в употреба на семейството ѝ, а други щяла да отнесе в благотворителния магазин в Сторноуей.

— Представяш ли си — рече негодуващо, — някой да вземе и да изхвърли всичките ти играчки. Намерих ги край кофата за боклук и ги сложих в багажника, да не стават зян.

Мина ми през ум, че сега някое друго дете ще може да изгради свои спомени около тях. Надявах се само да бъдат по-щастливи от моите.

В църквата нямаше много хора. Неколцина далечни роднини, две-три бабички, ходещи на всяко погребение, и шепа любопитни съседи, разчитащи навярно да узнаят нещо повече за странната жена, живяла в ексцентрично уединение в бялата къща над пристанището. Едва в края на службата, когато станах и се запътих към изхода с все още звънящи от келтските псалми уши, видях Артър и Маршели да се измъкват от една от най-задните скамейки. Трябва да ме бяха забелязали отпред, но сякаш нарочно не ми се обадиха.

И все пак четвърт час по-късно, когато около дузина души се събрахме пред къщата, за да изпроводим тленните останки на леля ми в последния им път, те отново бяха там. Артър ме поздрави с кимване и ръкостискане, а после двамата се оказахме рамо до рамо при носенето на ковчега. Сигурен съм, че той тежеше повече от положеното в него тяло. Маршели остана сред групата жени, наблюдаващи как мъжете се отдалечават към гробището. Улових погледа ѝ, но само за кратко. Тя побърза да сведе очи, сякаш от скръб. Но като се има предвид, че почти не познаваше покойницата, а още по-малко я харесваше, скръбта надали ще е била заради нея.

Вече крачехме обратно между брулените от атлантическия вятър паметници, оставили гробарите да довършат своето дело, когато Артър ми заговори за първи път.

— Как е в университета? — попита.

— Не чак толкова хубаво, колкото го изкарват.

Той кимна, сякаш разбираше.

— А харесва ли ти Глазгоу?

— Все е по-добре от тук.

Стигнахме портата на гробището и пропуснахме останалите пред себе си. Артър остана да я затвори и аз изчаках заедно с него. Тогава той се обърна и ме изгледа продължително, преди да отвори уста.

— Има нещо, което трябва да знаеш, Фин. — Последва дълбока хърхореща въздишка. — Маршели и аз се оженихме.

Знаех, че нямам право да го съдя, но въпреки това ме обля гореща вълна на ревност и гняв.

— Нима? Поздравления.

Разбира се, той бе наясно, че не го мисля наистина, но какво друго можех да кажа?

— Благодаря — кимна в отговор и двамата тръгнахме през полето да настигнем останалите.

Маршели беше излязла да напълни кофа с торф за горене от купчината пред къщата. Носеше дънки, гумени ботуши и дебел вълнен пуловер. Косата ѝ за разлика от обикновено бе пусната да се развява свободно край лицето. Силният северен вятър ѝ попречи да чуе колата на Фин, приближаваща къщата — миниатюрно деу с цвят на повръщано, което бе наел евтино в града. По цялото крайбрежие морето надигаше редици от гневни бели гребени като вражеска армия, готвеща се за щурм.

— Маршели.

Тя се изправи, сепната от гласа му, разнесъл се зад гърба ѝ, а миг по-късно и от неговото изражение.

— Фин, какво има?

— Трябва да си знаела, че той бие момчето.

Маршели стисна клепачи и пусна кофата. Парчетата торф се разпиляха по земята.

— Опитах се да го спра. Наистина се опитах.

— Трябвало е да се постараеш повече. — Тонът му бе рязък, обвиняващ.

Тя отвори очи, в които сълзите напираха, готови да бликнат навън.

— Нямаш представа на какво е способен той. Отначало, когато Фионлах бе още малък и видях синините, не можах да повярвам. Реших, че е било злополука. Но злополуките не се повтарят до безкрай.

— Защо просто не напусна Артър заедно с детето?

— Исках, повярвай ми. Но той ме заплаши, че ако си тръгнем, ще ни последва навсякъде. Ще ни намери и ще убие Фионлах. — Погледът ѝ отчаяно търсеше разбиране от Фин, но той стоеше като камък.

— Все нещо си можела да направиш!

— Да, направих. Останах тук и се постарах да прекратя побоите. Той никога не му посягаше, ако бях наоколо, затова гледах постоянно да съм наблизо. Да го защитя, да бъде в безопасност. Но това невинаги беше възможно. Бедният Фионлах! — Сълзите вече свободно се стичаха по лицето ѝ. — Той се държеше толкова смело. Никога не плачеше, не се жалваше. Просто търпеше.