Питър Мей - Черната къща

— Къде отиваш? — улови го за лакътя Маршели.

— Да му попреча да убие нашия син.

Тя прехапа устна и се опита да сподави риданията, заплашващи да я задушат.

— Но защо, Фин? Защо би сторил това?

— Защото по някаква причина иска да ме нарани, Маршели. Да ми причини повече болка, отколкото мога да понеса. Трябва да е знаел, че вече съм загубил един син. — По изражението в очите ѝ си пролича, че тя не знае. — Какъв по-добър начин да ме пречупи от това да убие и другия? — Той се помъчи да се освободи от хватката ѝ, но тя не го пусна.

— Фин, погледни ме. — Той се обърна, прикован от напрежението в гласа ѝ. — Преди да тръгнеш… има нещо, което трябва да знаеш.

Дъждът блъскаше по прозорците на оперативната стая, размивайки гледката към покривите над пристанището и замъка Люс, издигащ се на отсрещната страна на залива. В помещението имаше повече от двайсет души и всички, с изключение на Гън и още един-двама, които продължаваха да говорят по телефоните, гледаха към Фин. Старши инспектор Смит бе нервен и зачервен. Беше успял да се изкъпе и преоблече. Косата му отново бе гладко зализана назад с помощта на гел, а от бузите му лъхаше аромат на „Брут“. Централното място в тази стая по право се полагаше на него, но ето че се бе оказал изместен, изтикан в ъгъла. Това не го правеше щастлив човек.

— Добре, да приемем, че този Артър Макинес вероятно е нашият убиец — каза той.

— ДНК анализът ще го потвърди — отвърна Фин.

Смит хвърли неприязнен поглед към разпечатките от статии, пръснати върху най-близкото бюро.

— Значи, смяташ, че е копирал убийството от Пийт Уок с цел да те примами на острова?

— Да.

— И да ти каже, че неговият син всъщност е твой син.

— Да.

— А после да го убие. — Фин кимна и Смит остави фразата да увисне във въздуха, преди да зададе въпроса: — И защо?

— Вече ви казах какво се случи на Скер.

— Баща му е загинал, спасявайки те след падане от скалите. Наистина ли смяташ, че това е достатъчна мотивация, за да извърши две убийства цели осемнайсет години по-късно?

— Не мога да го обясня. — Безсилието на Фин започваше да прелива в гняв. — Знам само, че е тормозел момчето още от малко, а сега, след като ми е казал, че аз съм баща му, ще го убие. Вече веднъж е убил, за да ме докара тук. Пред лицето на доказателствата никой не може да го отрече.

Смит въздъхна и поклати глава.

— Не мога да рискувам живота на служителите си, като ги пратя на някакъв остров на сто километра навътре в Атлантика посред буря.

Гън остави слушалката и се обърна на въртящия се стол.

— Последни данни от бреговата охрана за времето в района на Скер, сър. Вятърът и вълнението продължават да се усилват. — Той хвърли почти извинителен поглед към Фин. — Според тях няма начин да приземим там хеликоптер.

— Ето, сами виждате — рече с видимо облекчение Смит. — Ще трябва да изчакаме, докато бурята отмине.

— Потвърдиха също, че „Пърпъл Айл“ вече се е върнал от Скалата — добави Гън. — Влязъл е в пристанището преди около час.

— Няма да карам хората да тръгнат и по море при тези условия!

Един униформен сержант влезе в стаята.

— Сър. — Лицето му бе като издялано от твърда сурова скала. — Не можем да се свържем с ловците на гуга по радиостанцията.

— Значи, нещо не е наред — намеси се Фин. — Гигс винаги държи открит канал за връзка. Винаги.

Смит погледна към сержанта за потвърждение и той кимна. Водещият разследването въздъхна и сви рамене.

— Дори и така да е, няма как да сторим нищо до утре.

— До утре момчето може да е мъртво! — извиси глас Фин и веднага усети как в стаята се възцарява тишина.

Смит вдигна показалец и докосна с него върха на носа си. Странен, заплашителен жест. Гласът му наподобяваше тихо ръмжене.

— Мисля, че сериозно рискуваш да прекрачиш границата, Маклауд. Или забрави, че вече не си част от случая?

— Разбира се, че съм част от него. Аз съм в самия му шибан център! — И като се обърна, блъсна люлеещите се врати и излезе в коридора.

Докато стигне края на Чърч Стрийт и свие наляво по Кромуел Стрийт, вече бе напълно подгизнал. Якето с качулка предпазваше главата и горната част на тялото му, но панталонът му беше залепнал за бедрата, а лицето му се вкочанясваше под напора на ледения дъжд. Той потърси заслон пред входа на боядисано в зелено магазинче за сувенири. От витрината, сякаш в израз съчувствие, любопитно го наблюдаваха трийсетсантиметрови копия на шахматните фигури от остров Луис. Фин извади мобилния си телефон и набра номера на участъка, намиращ се на две преки разстояние.