Питър Мей - Черната къща

— От час насам се мъча да се свържа с тях по радиостанцията, господин Маклауд, но се чуват само статичен шум и пращене. Това никак не ми харесва. Не е в стила на Гигс.

— Още колко време остава?

— Десетина минути, може и по-малко.

Фин се взря през илюминатора, но не видя нищо.

— Къде е проклетият фар? — Падриг щракна някакъв ключ и всички прожектори на „Пърпъл Айл“ пронизаха едновременно нощта. Стометровата скала, на която Фин едва не бе изгубил живота си, изникна почти мигновено пред тях, черна и лъскава, нашарена с бели ивици гуано. — Ляво на борд, по дяволите! — кресна той на брат си. Дънкан завъртя рязко щурвала и „Пърпъл Айл“ се наклони застрашително, посрещайки странично вълните, които блъскаха корпуса му. — Как може фарът да не свети!

— Мили боже! — възкликна неволно Фин, улавяйки рамката на вратата, за да се удържи на крака. — Снощи светеше ли?

— Разбира се! Можеше да го видиш от километри.

Дънкан овладя траулера, насочвайки отново носа срещу вятъра, и те започнаха да порят вълните към южния край на Скалата, докато не се озоваха в заслона на пролива между двата полуострова. Тук вятърът бе осезаемо по-тих, но вълните продължаваха да издигат и спускат триметровите си гърбици, разбивайки се на бяла пяна пред входовете на пещерите, на мястото, където обикновено се разтоварваха запасите.

Падриг поклати глава.

— Няма начин да стигнете с лодка дотам, господин Маклауд.

— Не съм дошъл чак дотук — викна Фин през рева на двигателите, — за да стоя в проклетия траулер, докато онзи човек убива сина ми!

— Ако доближа достатъчно, за да спуснем лодката, имаме реални шансове да се разбием в скалите.

— Видях веднъж как по време на буря баща ти вкара „Пърпъл Айл“ на заден ход до кея в Порт ъв Нес. В дните, когато ловците на гуга още акостираха там.

— Значи, помните случая, а? — очите на Падриг заблестяха.

— Всеки го помни. Тогава бях още момче, но хората продължиха да говорят за него с години.

— Нямаше страх този човек. Наумеше ли си, че може да направи нещо, правеше го и толкоз. Разправяха, че имал нерви от стомана, но според мен изобщо нямаше нерви.

— Но как е успял?

— Първо пуснал котва, а после обърнал кърмата към брега. Преценил, че ако стане напечено, ще превключи предавките, ще започне да обира котвената верига и тя ще го придърпа обратно в морето.

— Е, колко от куража на своя баща си наследил, Падриг?

Другият го изгледа напрегнато и продължително.

— Добре тогава. Но влезете ли веднъж в проклетата лодка, ще разчитате само на себе си, господин Маклауд. Повече нищо няма да мога да сторя за вас.

Фин не помнеше някога да е изпитвал по-голям страх. Насред чудовищното море, стоварващо се с грохот върху скалите навред около тях, те изглеждаха незначителни като прашинка. Суров сблъсък с бушуващите стихии, над които нямаха никакъв контрол. И все пак се бяха добрали до това късче земя, изгубено сред океана. Оставаха само още стотина метра, с които да се справят. Дънкан спусна привързаната с въже лодка плътно зад кърмата, докато Падриг малко по малко освобождаваше веригата на спуснатата котва. Проливът бавно се стесняваше от двете им страни, бреговете вече изглеждаха опасно близо. Траулерът се мяташе ту на една, ту на друга страна, издигаше се и спадаше, а до слуха им достигаха плясъкът и гъргоренето на водата в пещерите, чиито гърла зееха, сякаш се канеха да ги погълнат.

Падриг даде знак, че не смее да доближи повече, и Дънкан кимна на Фин. Часът бе настъпил. Дъждът шибаше почти хоризонтално в лицето му, докато се спускаше с вкочанени от студа пръсти по металната стълба. Импрегнираните дрехи все още пазеха тялото му сухо, но той знаеше, че това няма да продължи много. Спасителната жилетка му изглеждаше смехотворно жалка. Паднеше ли във водата, тя вероятно щеше да го удържи на повърхността точно толкова дълго, колкото морето да успее да го разбие в скалите. Надуваемата лодка под него подскачаше като обезумяла. Фин си пое дъх, сякаш се канеше да се гмурне, и се пусна от „Пърпъл Айл“. Дъното на лодката поддаде под тежестта му и той трескаво затърси с ръце въжето, опасващо бордовете, за да се залови за него, но не напипа нищо освен гладка и мокра напомпана гума. Усети, че се плъзва встрани, пропада в бездната, и стисна зъби, готвейки се за сблъсъка с водата. Но в последния момент триенето на грапавото найлоново въже опари дланта на дясната му ръка и той обви пръсти около него. Лодката отново се озова отдолу и този път, вкопчен здраво за двата ѝ борда, той започна да се издига и спуска заедно с нея.