Питър Мей - Черната къща

— И така — наруши тишината Гигс, — защо Артър ще убива сина си?

— Преди две вечери той ми каза, че Фионлах всъщност е мой син. — Звукът на вятъра навън наподобяваше далечно стенание. Въздухът в черната къща бе мъртвешки застинал, дори пушекът в него висеше неподвижно. — И по някаква причина — Фин поклати глава, — нямам представа каква, явно ме мрази безгранично. — Той си пое дълбоко дъх и продължи: — Артър е убил Ейнджъл. Направил го е като имитация на друго убийство, което разследвах в Единбург, за да ме докара на острова. Сигурен съм, че е искал да узная, че Фионлах е мой син, а после да го убие, за да ме накара да страдам.

Мъжете наоколо се размърдаха неспокойно. Направи му впечатление, че неколцина от тях си размениха многозначителни погледи.

— Значи, не можеш да се сетиш за никаква причина Артър да те мрази толкова много? — попита Гигс.

— Не, освен че вероятно ме вини за смъртта на баща си. — Внезапно му мина през ум, че може би и други от присъстващите мислят същото. — Но вие знаете, че аз не бях виновен. Беше просто злополука.

Гигс обаче продължаваше да го гледа втренчено и неразбиращо.

— Значи, наистина не помниш, така ли?

Фин усети, че започва да диша плитко и учестено. Страхът обвиваше сърцето му с дълги студени пръсти.

— Какво да помня?

— Знаеш ли, тогава така и не разбрах дали се дължи на удара по главата — сътресението и тъй нататък, или на нещо по-дълбоко. Нещо в мозъка ти. Психически механизъм, заключил спомена. — Страхът вече изпълваше всяко кътче от съзнанието на Фин. Като че ли някой бе отворил стара рана, за да измъкне отвътре късче от шрапнел, причинявайки му непоносима болка. Идваше му да изкрещи на Гигс да спре. За каквото и да ставаше дума, той не искаше да го знае. Гигс потърка небръснатата си челюст. — Отначало, като дойдох да те видя в болницата, помислих, че се преструваш. Но сега вече съм сигурен, че не е било така. Че наистина си забравил. Което може би е добре, а може би не. В крайна сметка само ти си знаеш.

— За бога, Гигс, за какво говориш? — Чашата се тресеше в ръката на Фин. Нещо неописуемо витаеше в задимения въздух над главите им.

— Помниш ли вечерта, когато те намерих пиян край пътя? И бръщолевеше, че не искаш да идваш на Скалата?

— Просто бях уплашен.

— Уплашен, да, но от какво? Щом те заведох у нас да се изсушиш, ти ми разказа нещо, което ти причиняваше ужасна болка. Седеше на стола пред камината и плачеше като бебе. Със сълзи на страх и унижение, каквито никога не съм виждал мъж да пролива.

Фин го гледаше със зяпнала уста. Гигс явно говореше за някой друг. Не за него. Той не бе плакал в онази нощ. Беше само пиян и толкова.

Гигс мрачно обходи с взор лицата край огъня.

— Някои от вас бяха на Скалата онази година и знаят за какво говоря. Но други не бяха и заради тях ще повторя същото, което казах тогава. Каквото и да се случи тук, каквото и да стане между нас, си остава тук. На острова. Може да бъде в главите ни, но никога да не излиза от устата. И ако някой от вас дори го намекне пред друга жива душа, ще отговаря първо пред мен, а после пред създателя си.

Нито един от седящите наоколо не се усъмни в думите му.

Пламъците поглъщаха торфените чимове и сенките на събраните мъже танцуваха по стените като мълчаливи свидетели на клетвата за мълчание. Тъмнината отвън сякаш притискаше стените на черната къща плътно около тях. Очите, обърнати към Фин, виждаха едно същество, изгубено в транс, треперещо в сумрака, с безкръвно, пребледняло като платно лице.

— Този човек беше самият дявол — рече Гигс.

— Кой? — смръщи чело Фин.

— Макинес. Бащата на Артър. Извършвал е невъобразими неща с вас двамата като момчета. В своя кабинет. През всичките онези години на преподаване зад заключената врата. Първо с Артър, а после и с теб. Тормоз, какъвто никое дете не бива да преживява. — Той спря да си поеме дъх, почти задушен от тишината. — За това ми разправи ти онази нощ, Фин. Двамата с Артър не сте си признавали, нито сте говорили за него. Но всеки от вас е знаел какво се случва, на какво е подложен другият. Помежду ви е имало негласен обет да го пазите в тайна. Затова си бил толкова щастлив онова лято. Защото всичко е щяло да приключи. Ти си щял да напуснеш острова и никога повече да не видиш Макинес. Да сложиш край веднъж и завинаги. Дотогава си мълчал, неспособен да понесеш срама и унижението да споделиш пред някого стореното с теб. Но вече всичко е щяло да остане зад гърба ти. Можел си да го забравиш и да продължиш напред.