Питър Мей - Черната къща

Фин си помисли за сълзите в очите на Калъм, някогашното момче, осакатено от Ейнджъл.

— А и във всички случаи той си го просеше. — Усмивката на Артър изчезна от устните му. — Нали беше тук преди осемнайсет години и чу всичко за историята с баща ми. Не минаваше и ден, без да ми я напомни, да ме заплаши с публично унижение. — Лицето му се сгърчи от ярост и омраза. — А ти спомни ли си вече? Гигс опресни ли ти паметта?

Фин кимна.

— Чудесно. Радвам се, че е така. Цялата тая идиотщина с амнезията. Дълго време си мислех, че се преструваш, докато накрая не ми просветна, че е истина. Че си успял да избягаш от острова, от миналото, от всичко. А аз оставах тук, с болна майка на ръце, която да храня през тръбичка. Женен за единствената жена, която някога съм обичал, но захвърлена от Фин Маклауд и с неговото копеле в корема. Със спомена за всичко, което баща ми ни причини. И с позора от това, че един куп хора също го знаят. Заради теб. Докато ти си развяваше байрака, където ти скимне. Господи! — Той отметна глава назад и устреми гневен взор към небето. — Но вече край, Фин. Ще видиш сина си да умира на същите тези скали, където някога по твоя вина загина баща ми.

— Предполагам, знаеш, че детето ми бе блъснато от кола?

— Прочетох го във вестника, мой човек. И направо си умрях от кеф. Най-сетне малко гадост да полепне и по твоята тефлонова кожа. Всъщност точно тогава цялата идея се избистри в главата ми. Че имам шанс да проваля и твоя живот, както ти провали моя.

Вече ги деляха не повече от три метра и Фин ясно виждаше лудостта в очите му, както и ужаса в очите на Фионлах.

— Спри там, където си — рече рязко Артър.

— Ако искаше да си доставиш удоволствие да ме гледаш как страдам за сина си — каза Фин, — трябваше да дойдеш миналия месец в спешното отделение на Единбургската кралска болница. Момченцето ми беше само на осем, а аз бях до него, когато почина. — В изражението на Артър трепна мимолетна искрица съчувствие. — Тогава щеше да останеш спокоен, че животът ми е съсипан завинаги от загубата на детето ми. Но не и днес.

— Как така? — смръщи вежди Артър.

— Ще ми е много жал да видя младия Фионлах да си отива, но това няма да е смърт на мое дете.

Недоумението на Артър прерастваше в гняв.

— Какви, по дяволите, ги дрънкаш, Маклауд?

— Просто изтъквам факта, че Фионлах не е мой син. Маршели го е казала само за да те подразни. Един вид глупаво отмъщение, задето е трябвало да се задоволи с теб вместо с мен. За да не си мислиш, че си я спечелил твърде лесно. — Той направи няколко предпазливи крачки напред. — Фионлах е твое дете, Артър. Винаги е бил и винаги ще бъде. — Той видя шокираното изражение върху лицето на младежа, но неумолимо продължи: — Толкова години да го пребиваш от бой, да си изкарваш на него яда към мен. И през цялото време си малтретирал собствената си плът и кръв. Точно както правеше приживе баща ти.

И последните следи на увереност и самообладание се изпариха от лицето на Артър. Личеше си, че е изправен пред истина, която не може да понесе.

— Това са глупости! Лъжеш!

— Нима? Помисли си добре. Помниш ли колко пъти Маршели се е опитвала да си върне думите обратно? Да те увери, че го е казала само за да те нарани? — Фин направи още две крачки.

— Не! — Артър извърна бавно глава и погледна момчето, което бе удрял и ритал в продължение на седемнайсет пъклени години. Чертите му се сгърчиха в болезнена гримаса. — Не, тя ми е казала истината, а после е разбрала, че е сгрешила. Но истината не може да се върне обратно, ти поне го знаеш, Фин.

— Излъгала е, за да те нарани, Артър. Ти си този, който е искал да е истина. Да имаш някой, на когото да си отмъщаваш за моето отсъствие. Жертвено агне. Боксова круша за цялата омраза, която си таял към мен.

— Нее! — нададе зверски вой Артър, карайки всяко косъмче по гърба и ръцете на Фин да настръхне.

После пусна въжето и полицаят бързо пристъпи напред, за да дръпне момчето от ръба на скалата. Усети как цялото му мършаво тяло се тресе, но не знаеше дали от студ, или от страх. После Фин протегна ръка към някогашния си приятел.

— Хайде, Артър. Не е нужно всичко да свършва по този начин.

Но другият го гледаше с насълзени невиждащи очи.

— Твърде късно е. Няма връщане назад. — В помътнения му взор се четеше цялата трагедия на неговия живот, всеки нюанс на болка, всяко завъртане на ножа, който в крайна сметка бе забил в самия себе си. — Съжалявам. — Гласът му бе едва доловим шепот, отнесен от вятъра, далечно ехо от извинението на собствения му баща към Фин осемнайсет години по-рано. — Толкова съжалявам.