Питър Мей - Черната къща

За един кратък миг погледите им се срещнаха, после той се обърна и без да продума повече, полетя в бездната, а рибоядите се вдигнаха наоколо като огнени ангели, готови да отнесат душата му в ада.

Фин освободи Фионлах от въжето и го поведе назад през скалите към черната къща. Няколко мъже дойдоха да ги пресрещнат и наметнаха младежа с одеяла. Той още не бе проговорил, но състоянието му ясно си личеше по изпитото пепеляво лице. На сто метра под тях, в тесния проток, екипажът на „Пърпъл Айл“ наблюдаваше ставащото от палубата, а някъде от югозапад вятърът носеше шум от вертолетни перки.

Хеликоптерът се спусна към площадката за кацане до фара, разгонвайки безбройни ята морски птици — и той самият като голяма червено-бяла птица, изпълваща с рев небесата. На борда отстрани ясно личеше надписът „Брегова охрана“, изписан с черни букви. Вратата се плъзна назад и от търбуха му се изсипаха униформени и цивилни полицаи. Ловците на гуга ги наблюдаваха как с препъване си проправят път през мокрите, осеяни с гнезда скали. Старши инспектор Смит водеше групата с развят зад гърба шлифер и разчорлен перчем въпреки обилното количество гел. Най-сетне успя да се добере до Фин и застана нестабилно пред него.

— Къде е Макинес?

— Закъсняхте, сър. Вече е мъртъв.

Смит наклони глава встрани и му хвърли изпълнен с подозрение поглед.

— И как точно умря?

— Скочи от скалата — отвърна Фин и като видя недоверчиво присвитите му устни, добави: — Всички присъстващи го видяха.

Застаналият встрани Гигс кимна мълчаливо. Каквото и да се напишеше в полицейския доклад, то винаги щеше да бъде само половината от истината. Цялата истина никога нямаше да напусне Скалата. Щеше да остане завинаги тук, нашепвана от вятъра сред птиците и суровите назъбени скали. Съхранена в умовете и сърцата на мъжете, присъствали на събитията в този ден. А когато и те си отидеха от този свят, щеше да я знае само Бог.

Роторите на вертолета пръснаха концентрични кръгове над студените стоманеносиви води на Лох Туат. После той се наклони рязко и изви на изток, за да се приземи върху бетонната площадка зад сградата на летищния терминал. Там вече се бяха събрали няколко полицейски автомобила и една линейка, а сините им проблясващи светлини се смесваха с оскъдното сияние на утрото, процеждащо се през пролуките в облаците.

Фин за сетен път погледна младежа, седнал увит в одеяла до вратата. Изражението му бе останало безстрастно през целия полет. Каквито и чувства да се вихреха в душата му, той не им даваше външен израз. Самият Фин се чувстваше изпразнен. Куха обвивка, лишена от всичко, изпълвало я някога със съдържание. През илюминатора видя Маршели, чакаща ги край линейката. До нея неловко стоеше Джордж Гън. Тя бе облечена в дълго черно палто, дънки и ботуши. Изглеждаше съвсем крехка до масивната фигура на Гън, а косите ѝ се ветрееха във въздушната струя от хеликоптера. Приличаше на онова малко момиченце, седнало до Фин в първия учебен ден, с тази разлика, че не излъчваше неговата упорита решимост. Лицето ѝ бе бледо и сковано от вестта за смъртта на Артър, вече предадена по радиото на сушата.

В дъното на кабината в мрачно мълчание седяха Гигс и Плуто. Те бяха дошли по настояване на Смит, който искаше да вземе от тях официални показания в участъка на Сторноуей. Останалите стягаха багажа на острова, готвейки се за обратното пътуване с „Пърпъл Айл“. Без плячка в трюма. За първи път от векове насам тази година на остров Луис нямаше да бъде изядена нито една гуга.

Докато воят от перките стихваше, Маршели се взираше трескаво в лицата на слизащите по стълбичката мъже. Щом зърна Фионлах, се затича и го стисна в прегръдките си така, сякаш нямаше намерение никога да го пуска. Фин застана край тях, наблюдавайки ги в безпомощна неувереност. Гън приближи, пъхна в ръката му откъснат от бележник лист и внимателно постави ръка върху рамото на Маршели.

— Трябва да отведем момчето в болницата за преглед, госпожо Макинес.

Тя неохотно пусна сина си, улови лицето му в длани и се взря в очите му, търсейки в тях може би знак, че не я мрази чак толкова много.

— Как си, Фионлах? Кажи нещо, моля те.

Но вместо към нея, той се обърна към Фин.

— Вярно ли е? Онова, което каза на баща ми на скалата?

Маршели изгледа сепнато Фин.

— Какво? Какво си му казал?

Той стискаше парчето хартия, дадено му от Гън, боейки се да надзърне какво пише в него.

— Че Фионлах е негов син.