Питър Мей - Черната къща

Това обясняваше защо господин Макинес отсъстваше от спомените на Фин за престоя на Скалата. Сега в паметта му изникнаха мимолетни образи на призрачната, прегърбена от тежестта на позора фигура, изскачаща от подземните пещери, за да прибере оставената ѝ храна. Гигс навярно бе усетил враждебността на Артър след разкритията за баща му, затова нарочно бе разпределил младежите в различни групи.

— Господин Макинес наистина ли падна от скалата? — попита Фин. — В деня на злополуката, след като ме върза с въжето?

Гигс поклати тъжно глава.

— Не знам, Фин. Наистина не знам. Тъкмо се чудехме как да стигнем до теб, когато някой го забеляза да се катери отдолу. Вероятно е дочул суматохата от пещерите, където се е криел, и е решил да подири изкупление. И в известен смисъл наистина успя. Спаси ти живота. Но дали е паднал, или сам е скочил, можем само да предполагаме.

— Значи не е бил бутнат?

Гигс наклони съвсем леко глава встрани.

— От кого?

— От мен.

Навън бурята бе поотслабнала, но вятърът още се носеше с писък и вой през всички скални проломи и пукнатини, клисури и пещери, през всички каменни пирамиди, оставени от поколенията ловци на гуга, идвали тук преди.

— Ти беше поне на петнайсет метра във въздуха, когато той полетя, Фин — рече Гигс. — Ако някой го е бутнал, може да е била само божията десница.

Някой го викаше по име. „Фин! Фин Маклауд!“ Силно и ясно, но отдалеч, някъде отвъд мъглата. Той се надигна от дълбините на съзнанието си като от мрака на морското дъно, проби повърхността и примигна болезнено от заслепилата го светлина. Наоколо се движеха сенки и силуети. Някой бе дръпнал платнището от входа и първите жълтеникави лъчи на изгряващото слънце проникваха в помещението. Заедно с вятъра, който завихряше последните струи дим от догарящия огън.

Когато Гигс бе казал, че трябва да опитат да подремнат до сутринта, това му се бе сторило абсурдно. И все пак сега дори не можеше да си спомни как се е свил върху каменната скамейка в ъгъла. Някакъв защитен механизъм просто бе спрял да работи. Вероятно същият, заключил болезнените преживявания от младостта му в продължение на цели осемнайсет години.

— Фин Маклауд! — извика отново гласът, но този път слухът му долови астматично хриптене в него.

Артър. Страхът го прониза като ледено острие. Скочи и се втурна към вратата, разбутвайки телата пред себе си. Гигс и още неколцина други вече бяха навън. Той заслони очите си с длан и забеляза в далечния край на носа, отвъд фара, две човешки фигури, очертани на фона на утринното небе. То бе почти ясно, само с няколко перести розови облака и изпълнено с хиляди рибояди, които пляскаха с огромни криле и с писъци изразяваха презрението си към пъплещите по земята хора.

До Артър и Фионлах имаше поне двеста метра, но Фин можеше да види въжето, омотано около врата на младежа. Ръцете му бяха вързани зад гърба и той се поклащаше в опасна близост до ръба на скалата, удържан да не падне в пропастта само от опънатото въже, което Артър държеше.

Фин се завтече към двете самотни фигури през хаоса от мокри и хлъзгави камъни. Артър го наблюдаваше със странна скована усмивка на лице.

— Знаех си, че си ти — извика, щом разстоянието помежду им намаля. — Видяхме траулера да пристига през нощта, а после и теб как се опитваш да стигнеш брега с шибаната надуваема лодка. Беше истинска лудост. Но ти стискахме палци, нали така, момче? — Той дръпна края на въжето. — Получи се дори по-добре, отколкото се надявах. Така ще можеш лично да наблюдаваш представлението. Как синчето ти полита от ръба на скалата. Хайде, Маклауд. Ела по-близо! Предполагам, че ДНК тестовете вече са излезли?

Фин вече се намираше на петнайсетина метра от тях и почти можеше да подуши във вятъра страха на младежа. Полицаят спря запъхтяно и се вторачи в някогашния си съученик със смесица от потрес и омраза.

— За тестовете не знам, Артър, но си повърнал едно от хапчетата си. Преднизон. Предписва се на астматици. Няма кой друг да е бил.

— Боже, как не се сетих за това — изсмя се другият. — Щях да го направя нарочно.

Фин приближаваше все повече, като се стараеше да не прекъсва разговора.

— Ти си убил Ейнджъл Макричи само за да ме докараш тук.

— Браво на теб, отличник! Винаги си бил твърде умен и цял живот си патиш от това.

— Но защо точно Макричи?

— А защо не? Той беше едно обикновено говно. Кой щеше да заплаче за него?