Питър Мей - Черната къща

Изправи се с олюляване на крака и насочи фенерчето нагоре по склона. Там, осветен от разпокъсаната лунна светлина, личеше дъсченият улей, по който ловците на гуга изтегляха припасите до върха. Значи, все още съществуваше след всички тези години. Фин проследи с лъча начупените му очертания и видя въжето, ползвано от тях, да се вие сред хаоса от скали. Изкатери се до него и го дръпна силно с ръка. Беше закрепено здраво в другия край. Уви го около кръста си и воден от него, започна дългото изкачване, като на най-стръмните места се придърпваше нагоре с него. Периодично спираше, обираше хлабината и отново го омотаваше около кръста си като предпазна мярка в случай на падане.

Отне му повече от двайсет минути да достигне билото. Там се освободи от въжето и запъхтяно погледна надолу, блъскан от вилнеещия вятър. Далеч под него в залива се виждаха примигващите светлини на „Пърпъл Айл“. Когато се обърна, почти пълната луна изплува иззад облаците и разля сиянието си над целия Скер. В най-високата точка на острова се виждаше ниският квадратен силует на фара, а на стотина метра от него, отвъд безпорядъка от разпръснати камъни и птичи гнезда, се гушеха тъмните очертания на старата черна къща. В нея не се забелязваше нито светлина, нито друг признак на живот, но мирисът на торфен дим, достигащ до ноздрите му, ясно говореше, че вътре има някой.

Малките на буревестниците повръщаха върху обувките му, докато с препъване си проправяше път сред скалите, преобръщайки гнезда и пръскайки пищящи разтревожени птици в нощта. Платнището, провесено пред входа на къщата, бе затиснато с едри камъни. Той го дръпна рязко встрани и влезе вътре.

В средата на помещението можеше да види още тлеещата жар от догарящия торф, а също да подуши възкиселия дъх на човешка пот, надделяващ над мириса на дима. Той обходи стените с фенерчето. По каменните пейки лежаха спящи фигури, някои от които вече се размърдваха. Лъчът му попадна върху бледо сънено лице. Беше Гигс. Мъжът заслони очите си с ръка срещу светлината.

— Артър? Ти ли си? Къде се губиш, по дяволите?

— Не е Артър. — Фин пусна платнището да падне отново зад гърба му. — Аз съм Фин Маклауд.

— Господи — обади се друг. — Как попадна тук?

Вече всички бяха будни. Неколцина се надигнаха и спуснаха нозе на пода. Не беше трудно да ги преброи — бяха общо десетима.

— Къде са Артър и Фионлах?

Някой запали газена лампа и на нейната призрачна светлина лицата се откроиха малко по-ясно в задимения въздух. Всички го гледаха така, сякаш бе изскочил от отвъдното.

— Не знаем — каза Гигс. — Светна втора лампа, а към жаравата в огнището бяха добавени нови чимове торф. — Снощи работихме до тъмно, опъвахме въжетата и макарите. Артър и Фионлах се отделиха от групата и всички решихме, че са се прибрали тук. Но когато се върнахме, от тях нямаше и следа, а радиостанцията беше разбита.

— И не знаете къде са? — попита недоверчиво Фин. — На острова не е пълно с места, където да се скрият, а и не биха издържали дълго навън в това време.

— Допуснахме, че са слезли в пещерите — рече един от мъжете. — Но нямаме понятие защо. Може би ти ще ни кажеш?

— Как успя да се добереш дотук, Фин? — намеси се Астерикс. — Последно като те видях вчера, нямаше крила.

— Падриг ме докара.

— В това време? — Плуто се взря във Фин през сумрака. Той бе участвал и в онзи лов, преди осемнайсет години. — Вие да не сте се побъркали?

Нетърпението на Фин започваше да прераства в паника.

— Мисля, че Артър ще убие Фионлах. Трябва да ги открия.

Той дръпна платнището и подаде глава навън в бурята. Гигс прекоси помещението с три крачки и го сграбчи за ръката.

— Не ставай глупак, човече! Навън е тъмно като в рог. Ще се пребиеш, преди да си ги открил. Никой няма да ходи никъде, докато не се развидели. Защо не седнеш и не ни разправиш какво става?

Огънят вече се беше разгорял и ловците насядаха около него, а Астерикс напълни чайника и го постави над пламъците. Някои бяха метнали одеяла върху раменете си, други нахлупиха изпомачкани шапки. Запалиха се цигари, насищайки с дим бездруго спарения въздух. Настана особена, напрегната тишина. Тяхното търпеливо мълчание вдъхна известна увереност на Фин и той се опита да разхлаби мускулите си, вдървени от събитията през изминалата нощ. Струваше му се леко нереално, че изобщо е тук.

Чайникът кипна и Астерикс напълни чашите. Тенекиените кутии със захар и мляко на прах преминаха от ръка на ръка. Фин направи чая си гъст и сладък и отпи на големи глътки белезникавата, подобна на сироп течност. Вкусът ѝ не бе нищо особено, но топлината и захарта го посъживиха. Виждайки, че всички го гледат в очакване, изпита странното усещане за дежа вю. Естествено, като младеж бе седял около огъня в същия този заслон в продължение на две седмици, но в случая ставаше дума за друго, за нещо, подобно на сън. Облак на мрачно предчувствие започна да забулва мислите му. Да, беше седял тук и преди, но не по начина, по който си спомняше.