Питър Мей - Черната къща

— Преднизон?

Тя наклони учудено глава и нещо помрачи синевата на очите ѝ. Вероятно предчувствие.

— Откъде знаеш?

Той я улови за ръка и я задърпа към къщата.

— Покажи ми.

— Фин, за какво става дума?

— Просто ми покажи, Маршели.

Влязоха в банята и тя отвори огледалния шкаф над мивката. Шишенцето беше на най-горния рафт. Той го грабна и го отвори. Беше почти пълно.

— Защо не го е взел със себе си?

— Не знам, може да има друго.

Фин не искаше дори да мисли за възможния отговор.

— Има ли място, където държи личните си книжа? Такова, до което ти нямаш достъп?

Маршели сбърчи напрегнато чело. Беше ѝ трудно да се концентрира.

— Има едно чекмедже в старото бюро на баща му. Винаги го държи заключено.

— Да вървим.

Бюрото се оказа тикнато под прозореца в бившия кабинет на господин Макинес, заринато със стари вестници и списания, както и с купища платени и неплатени сметки. Фин бе спал тук по-предишната нощ, но дори не го бе забелязал. Тапицираното кресло, което вървеше в комплект с него, не се мяркаше никъде, заменено от обикновен кухненски стол. Той седна на него и отвори лявото чекмедже. В него имаше папка с разделители, пълна с домашни книжа. Пръстите му ги преровиха набързо, но не откриха нищо интересно. След това дръпна дясното чекмедже. То се оказа заключено.

— Имаш ли ключ?

— Не.

— Донеси ми тогава някоя здрава отвертка. Или длето.

Маршели излезе мълчаливо от стаята, за да се върне минута по-късно с масивна отвертка в ръка. Фин я взе, пъхна острието в процепа над ключалката и натисна като с лост, докато дървото не изпука. Езичето изскочи от жлеба и чекмеджето се плъзна назад. Вътре имаше картотека с окачени разноцветни папки — жълти, розови, сини. Той ги прегледа една по една. Удостоверения, инвестиции, писма. Разпечатани статии, свалени от интернет. Фин спря и задиша учестено. Статиите бяха от „Хералд“, „Скотсман“, „Дейли Рекърд“, „Единбург Ивнинг Нюз“, „Глазгоу Ивнинг Таймс“. Всичките с дати от края на май и началото на юни. „Изкормен труп открит на Пийт Уок“. „Единбургският изкормвач“. „Удушен и обезобразен“. „Смърт в сянката на кръста“. „Полицията търси съдействие за убийството от Пийт Уок“. Над две дузини разпечатки, обхващащи триседмичния период на най-бурно отразяване на престъплението, преди новите повишения на местните данъци да превземат заглавията.

Фин стовари юмрук върху плота, при което купчина списания се свлече на пода.

— Няма ли най-сетне да ми кажеш какво става? — В гласа на Маршели се прокрадваше нотка на истерия.

Той отпусна чело върху дланите си и стисна клепачи.

— Артър е убил Ейнджъл Макричи.

В стаята се възцари продължителна тягостна тишина.

— Но защо? — наруши я най-сетне плахо Маршели.

— Това е бил единственият начин да ме върне на острова. — Той перна с длан статиите върху бюрото, разпилявайки листовете във въздуха. — Вестниците бълваха всички подробности около убийството в Единбург, включително факта, че аз водя разследването. Така че ако тук е било извършено престъпление със същия налудничав почерк, близко е било до ума, че на даден етап ще ме призоват. Особено след като жертвата е мой бивш съученик. Вярно, имало е риск и да не стане, но ето че в крайна сметка дойдох.

— О, Фин, направо не мога да повярвам, че те чувам да говориш подобни неща. С каква цел ще иска да те докара тук?

— Искал е да ми каже за Фионлах. Да знам, че той е мой син. — В съзнанието му изникнаха думите на Дона Мъри. Сякаш караше него да плаща за бащините си грехове.

Маршели се отпусна тежко на ръба на леглото.

— И все пак не разбирам.

— Ти каза, че е биел Фионлах, за да си отмъсти на теб, но не е така. През всичките тези години, докато е тормозел бедното момче, той си е представял, че удря и рита мен. И е било важно да узная истината, преди да… — Той замлъкна, твърде уплашен, за да изрече мисълта на глас.

— Преди да какво?

Фин бавно се извърна към нея.

— Артър не се притесняваше да даде ДНК проба на полицията. Знаел е, че докато стане ясно кой е извършителят, вече ще бъде на Скалата. Ще е твърде късно да го спрат.

Маршели се изправи рязко, внезапно осъзнала насоката на думите му.

— Престани, Фин! Престани!

Той поклати глава.

— Затова и не е взел хапчетата си. В крайна сметка за какво са му, след като вече не планира да се лекува?

Отвън вятърът се усилваше. През прозореца се виждаха вълните, стоварващи се с ярост върху скалистия бряг и отстъпващи на талази от бяла пяна. Той погледна часовника си и стана от бюрото. Събра разпечатките обратно в папката и се упъти към вратата.