Питър Мей - Черната къща

Фин откри, че целият се тресе от болка и ярост.

— Господи, Маршели, но защо?

— Нямам представа! — почти му кресна тя. — Сякаш го правеше, за да ми отмъсти за нещо. Каквото и да се е случило на оная проклета скала, то е причината. И двамата не го казвате, но то ви промени до неузнаваемост.

— Ти знаеш какво се случи, Маршели! — Фин вдигна ръце в раздразнен жест, сетне ги остави да паднат отново безпомощно.

— Не, не знам. — Тя поклати глава, сякаш дивейки се на упорството му. — То промени всички ни, Фин, но най-вече Артър. Отначало не му личеше толкова, вероятно го е криел от мен. Но после, след като Фионлах се роди, то започна да излиза от него като отрова.

Телефонът на Фин зазвъня в джоба му с мелодията на „Храбрата Шотландия“. Весела и жизнерадостна, напълно неуместна в дадената ситуация.

— Няма ли да вдигнеш проклетото нещо? — попита Маршели.

— Не.

Никой на острова не знаеше номера му, значи навярно беше някой от Единбург. Той изчака да се включи гласовата поща и изпита облекчение, когато звъненето най-сетне престана.

— И сега какво? — Тя избърса сълзите с опакото на ръката си, оставяйки тъмна следа от торф върху бузата си. Очите ѝ бяха морни, изцедени от живот от годините, прекарани с Артър, от вината заради побоите, които синът ѝ е бил принуден да търпи, побои, които не е могла да предотврати.

— Не знам — отвърна Фин. Телефонът му изписука отново. — Мамка ти — изруга и го извади от джоба си.

Операторът го известяваше, че има ново гласово съобщение. Той натисна нетърпеливо бутона и го долепи до ухото си. Разнесе се глас, толкова отдалечен от събитията, които го занимаваха в момента, че му трябваха няколко секунди да го разпознае.

— Прекалено сме заети, за да си вдигаме телефона, а? Препускаме по дирите на убиеца, предполагам. — Беше патологът, професор Ангъс Уилсън. — Слушай сега, открих нещо, което може да ти помогне. Ще го включа в доклада, естествено, но реших да ти дам малко преднина. Помниш ли онази малка обвивка от таблетка, която открихме в повръщаното по трупа? Е, тя е съдържала форма на стероида кортизон. Нарича се преднизон и се приема през устата. Обикновено се ползва за лечение на болезнени кожни алергии, но е ефективен и при раздразнения на дихателните пътища, затова често го предписват на страдащи от астма. Така че предлагам ти да си отваряш очите на четири за хора с гадни обриви по тялото или за хронични астматици. Наслука, амиго!

Повече съобщения нямаше. Фин изпита определеното усещане, че светът около него се разпада, и се зачуди защо земята още не го е погълнала. Ръката му несъзнателно пъхна телефона обратно в джоба.

— Какво има? — попита Маршели с уплаха в гласа. — Изглеждаш така, сякаш си видял призрак.

Той обаче не я чуваше. Дори не се намираше тук, а в навеса за лодки в Порт ъв Нес. Беше събота вечер и наоколо цареше мрак. Вътре имаше двама мъже. Единият бе Ейнджъл Макричи. Силуетът на другия се придвижи под лунната светлина, падаща през малкото прозорче. Беше Артър. Фин нямаше представа защо са там, но щом Макричи се обърна с гръб, Артър замахна и стовари нещо върху тила му — палка или метална тръба. Едрият мъж се свлече на колене, а после падна по лице. Артър дишаше учестено, възбудено. Приведе се над тялото, за да го обърне по гръб, но то се оказа по-тежко, отколкото бе очаквал. Откъм селото долетяха някакви звуци. Дали не бяха гласове? В гърдите му се надигна паника, стана му трудно да си поема дъх. Стомахът му реагира, сви се конвулсивно и изхвърли съдържанието си през устата. Право върху проснатия на пода Макричи. Артър изрови хапчетата от джоба си, глътна едно и всмукна от инхалатора. Докато чакаше ефектът да настъпи, клечеше облегнат до стената. Дишането му постепенно се нормализира и той се ослуша за звуците, предизвикали пристъпа, но не чу нищо и се върна към задачата си. Обви дебели пръсти около гърлото на жертвата и започна да стиска. Всичко трябваше да приключи час по-скоро.

Фин примижа, за да прогони образите. Когато отвори отново очи, видя пред себе си слисаната Маршели.

— Фин, за бога, кажи нещо!

— Как е напоследък астмата на Артър? — собственият му глас прозвуча немощно и прегракнало в ушите му.

Тя се намръщи.

— В смисъл?

— Просто искам да знам. — Гласът му постепенно укрепваше. — По-зле ли е отпреди?

— Да, по-зле е — отвърна троснато тя, чудейки се защо я занимава с подобни глупави въпроси. — Пристъпите ставаха все по-тежки, докато не му предписаха новото лекарство.