Питър Мей - Черната къща

— Заключението не бе категорично, сър. По-скоро догадка. Ако го бях споделил, вие щяхте да ме качите на първия самолет за Единбург. А аз смятах, че мога да допринеса с нещо за разследването заради факта, че познавам обстановката тук.

— Значи си решил, че имаш правомощията да вземаш подобни решения? — Смит поклати невярващо глава. Сетне опря свити юмруци върху бюрото, наведе се напред и подуши въздуха. — Интересно, не помирисвам никакъв алкохол. Да не си си плакнал устата, преди да дойдеш на работа тази сутрин?

— Не разбирам за какво говорите — смръщи вежди Фин.

— Говоря за това, че служител под мое ръководство се е забъркал в пиянски побой снощи на крайбрежната улица. Служител, който ще остане под мое ръководство само дотогава, докато хване първия полет за дома. Искам те вън от острова, Маклауд. Ако не можеш да хванеш самолет, качи се на параход. — Смит се изправи в целия си ръст, който не бе твърде внушителен. — Вече говорих с началниците ти в Единбург, тъй че можеш да очакваш топло посрещане, щом се прибереш.

Краткият му и безплоден престой на острова отиваше към своя край. След всички болезнени сблъсъци с призраците от миналото това бе почти облекчение. Фионлах бе прав. След като осемнайсет години се бяха справяли без него, нямаше никакво право да идва и да се бърка в живота им. Един човек бе убит, а убиецът му още се намираше на свобода. Но това вече не беше негова отговорност. Той се прибираше у дома, ако все още имаше дом. Ако Мона го очакваше там. Можеше просто да спусне отново завесата и да забрави. Да гледа напред вместо назад. Тогава защо тази перспектива го изпълваше с ужас?

Фин мина покрай релефната карта на островите Луис и Харис на стената и бутна двойните врати към преддверието. Дежурният го погледна иззад стъклото. Пред него върху редица монитори потрепваха изображенията от камерите за наблюдение. На пластмасовите столове до стената седяха търпеливо две фигури, но той дори не ги забеляза. Вече почти бе излязъл навън, когато една от тях се изправи и произнесе името му.

Катриона Макфарлън, или Мъри, както навярно сега беше фамилията ѝ, стоеше пред него с разтревожен и съсипан вид. А зад гърба ѝ подобно на захвърлена парцалена кукла бе останало да седи момиче — почти дете, с коса, прибрана назад от безкръвното, без следа от грим лице. Фин потресено осъзна, че това трябва да е Дона. Стори му се толкова млада, че бе невъзможно да повярва, че е бременна в третия месец. Може би с козметика щеше да изглежда иначе. Чертите ѝ бяха обикновени, но приятни. Имаше светлата кожа и пясъчнорусата коса на баща си. Носеше дънки и розова блуза, а върху тях — дебело пухено яке, в което почти се губеше.

— Копеле! — процеди майка ѝ.

— Аз нямам нищо общо със случилото се, Катриона.

— Кога ще го пуснете да се прибере?

— Доколкото знам, може да си тръгне, когато пожелае. Мен самият ме връщат обратно в Единбург, тъй че желанието ти ще се изпълни. Повече няма да ви притеснявам.

Техният живот не го засягаше. Той отвори вратата и излезе навън под бръснещия вятър. Вече бе прекосил Кенет Стрийт и тъкмо подминаваше едно рибно ресторантче, когато зад гърба му се разнесоха забързани стъпки. Той се обърна и видя, че Дона тича подир него по Чърч Стрийт. Майка ѝ, застанала на стълбите на участъка, я повика, но тя не се обърна. Накрая го настигна и спря запъхтяна.

— Трябва да говоря с вас, господин Маклауд.

Дъвчеща дъвка сервитьорка им донесе двете кафета. Масата им се намираше до прозореца и отвън по Кромуел Стрийт бръмчеше неспирен поток автомобили. Времето все още бе мрачно, оловносивото море разбиваше вълните си на бели гребени в кея на пристанището.

— Не знам защо си поръчах кафе. — Момичето въртеше лъжичката между пръстите си. — Аз дори не го обичам.

— Ще ти взема нещо друго. — Той вдигна ръка, за да повика сервитьорката.

— Не, няма нужда.

Дона продължи да си играе с лъжичката и част от кафето ѝ се разплиска в чинийката. Фин сипа захар в своето и започна да го разбърква търпеливо. Ако искаше да научи нещо, беше най-добре да не прибързва.

— Знам, че майка ми ви е казала истината за господин Макричи — заговори най-сетне тя. Изражението ѝ бе удивително невинно за момиче, скалъпило обвинение в изнасилване. — Почти сигурна съм, че и баща ми е разбрал за моята лъжа.

— Така е.

Тя доби изненадан вид.

— Значи, знаете, че той не го е убил.

— Нито за миг не съм смятал, че баща ти е убивал когото и да било, Дона.