Питър Мей - Черната къща

— Но щом баща ѝ е повярвал, това не е ли мотив да извърши убийството?

— Не става въпрос за бащата, а за приятеля ѝ. Онзи, от когото е забременяла. Ако той е смятал, че е изнасилена, това е било силен мотив и за него.

— И кой е този приятел?

Фин се поколеба. Кажеше ли го веднъж, означаваше да пусне духа от бутилката. И повече да не е в състояние да го върне обратно.

— Фионлах Макинес. Синът на моя приятел Артър. Той целият е покрит в синини, Джордж. Отнесъл е страхотен пердах.

Гън доста време запази мълчание.

— Май не ми казваш всичко — рече накрая.

— Кое те кара да мислиш така?

— Струваше ти огромно усилие да изплюеш камъчето. Това прави нещата лични. А щом са лични, значи нещо е останало скрито.

Фин се усмихна мрачно.

— Знаеш ли, от теб би станал добър следовател. Мислил ли си за кариера в тази насока?

— Не, чувам, че работното им време било ужасно. Жена ми няма да го понесе.

Усмивката на Фин се стопи.

— Фионлах е мой син, Джордж. Едва снощи го разбрах. — Той обори глава върху дланите си. — Което означава, че детето на Дона Мъри ще ми бъде внуче. Ама че шибана бъркотия!

Гън смръщи вежди и отпи от бирата си.

— Виж, няма как да ти помогна в личния живот, но може би ще успея да те успокоя относно момчето.

Фин се извърна рязко към него.

— Какво имаш предвид?

— Никога не съм харесвал особено преподобния Мъри. Вярно, жена му твърди, че си е бил у дома в събота вечер, но съпругите често лъжат, за да защитят мъжете си.

— Остави това. Не е бил Доналд.

— Не бързай, изслушай ме. — Гън въздъхна. — Днес направих някои проверки. Както знаеш, тук, на острова, имаме различни религиозни общности. Мъри спада към Свободната църква на Шотландия. Те провеждат ежегодния си събор в църквата „Свети Колумб“ в Единбург. Както се оказва, тази година той се е състоял през май, същата седмица, в която е станало и твоето убийство от Пийт Уок. Което означава, че преподобният Мъри се е намирал в близост и до двете местопрестъпления. Според теб трябва ли опитни ченгета като нас да приемат това за обикновено съвпадение?

— Господи — изгледа го Фин.

— Преди около час старши инспекторът изпрати двама униформени в Нес да го доведат за разпит.

Фин се смъкна от стола.

— Тогава и аз отивам в участъка.

Гън го улови за лакътя.

— Разбирам чувствата ти, но по-добре недей. Ако Смит надуши, че си пил, ще загазиш още повече.

От кея до слуха им долетяха далечните скандирания на протестиращите. „У-бий-ци. У-бий-ци.“

— Вероятно „Пърпъл Айл“ вече вдига котва — рече Фин и отиде до прозореца, но кеят не се виждаше.

— Днес ли отплават за Скалата?

— Да. И Фионлах също е с тях.

— Е, значи, няма къде да избяга през следващите две седмици, нали? А ти ще можеш да поговориш с Доналд Мъри и утре сутрин. Той също няма изгледи да се изгуби в скоро време.

— Благодаря ти, Джордж — каза Фин, щом излязоха отвън на улицата. — Задължен съм ти.

Другият сви рамене.

— Всъщност причината да дойда да те търся беше, че жена ми все пак успя да се сдобие с малко дива сьомга. Достатъчно, за да стигне и за трима ни.

Но съзнанието на Фин беше другаде.

— Може би друг път, Джордж. Но непременно ѝ благодари от мое име. — Той му подаде ключовете от колата. — Оставих я на паркинга на Кромуел Стрийт.

Двамата стигнаха до Норт Бийч, където се ръкуваха и се разделиха. Фин огледа залива, но „Пърпъл Айл“ явно вече бе подминал Къди Пойнт откъм южната му страна и не се виждаше оттук. Той се върна по Касъл Стрийт и надолу по крайбрежната улица до Саут Бийч. Отново валеше и уличните лампи проблясваха тъжно и самотно чак до пустеещата автогара и новия фериботен терминал в далечината. Старият пристан наблизо тънеше в мрак.

Фин пъхна дълбоко ръце в джобовете си, приведе чело срещу вятъра и дъжда и се спусна към пристана. Наоколо не се мяркаше жива душа, само един танкер бе закотвен в източния му край. Оттук вече видя светлините на „Пърпъл Айл“. Траулерът си проправяше път през вълните по посока на Гоут Айлънд. Забелязваха се дори фигурите, ходещи по палубата, като дребни жълти и оранжеви петънца.

Вече не знаеше какво да чувства, какво да мисли и в какво да вярва. Знаеше само, че момчето, което бе негов син, отнася със себе си някаква тайна през коварните води до същата онази скала, захвърлена насред Северния Атлантик, където осемнайсет години по-рано той самият едва не бе умрял.

Каквато и да бе тази тайна, мисълта за момчето на скалата — сред всички онези кръвопролития, огнени ангели и колела от мъртво месо — не спираше да го гложди.