Питър Мей - Черната къща

Когато стигнах Рипли Плейс, сирената на линейката се разнесе отново — тя вече пътуваше обратно от замъка към болницата. Ако вярвах в чудеса, тогава щях да помоля Господ да сътвори едно и Калъм да се оправи. Може би сбърках, че не го сторих.

Това бе последният път, когато го видях, и оттогава живея със спомена за този сетен миг. Пръснатите лунички по тебеширенобялото лице. Гъстите рижави къдрици. Лепкавата кръв върху метала под него. Неестествената извивка на тялото, проснато в лунната светлина.

Откараха го по въздух в специализирана клиника в Глазгоу. От слухове узнахме, че си е счупил гръбнака и вече няма да може да ходи. Той така и не се върна в училище и прекара дълги месеци в интензивно лечение. Удивително е колко бързо времето заличава отворените рани на съзнанието. Щом стана ясно, че истинските обстоятелства около инцидента никога няма да излязат наяве, нови спомени замениха старите подобно на зарастваща кожа и бедният Калъм постепенно мина на заден план в умовете ни. Една стара рана боли само ако мислиш за нея, затова избягваш да го правиш. Стига да можеш.

Фин почука на вратата, но тракането на стана отвътре продължи в същия ритъм. Той си пое дълбоко дъх и изчака, после почука отново. Настъпи кратка тишина и един глас му каза да влезе.

Вътрешността на пристройката приличаше на сметище, задръстено от всевъзможни вехтории — стар велосипед, косачка, тример, градински инструменти, рибарска мрежа, електрически кабели. Станът стоеше в единия ъгъл, а стените зад него бяха опасани от рафтове с инструменти и макари с разноцветна предена вълна, които тъкачът лесно да може да достига с ръка. Имаше оставен свободен проход за инвалидния стол. Калъм седеше в него, а от двете му страни стърчаха големи метални ръчки, с които управляваше механизмите.

Фин остана шокиран от вида му. Някогашното крехко момче сега бе силно затлъстял мъж, със заоблени рамене и двойна гуша, подпираща брадичката. Косата му бе почти напълно опадала, но останките от нея, макар и късо подстригани, бяха запазили рижия си цвят. Бледата, никога невиждаща слънце кожа, бе синкавобяла, а някога ярките лунички едва си личаха по нея. При появата на посетителя в ярко осветената рамка на вратата зелените му очи подозрително се присвиха.

— Кой е там?

Фин се отмести встрани, за да може другият да го види по-добре.

— Здравей, Калъм.

Минаха няколко секунди, преди по лицето на инвалида да се появи изненада, но тя бързо се замени с мрачно изражение.

— Здравей. Доста се забави. От двайсет години те чакам.

— Съжалявам.

— За какво? Ти не беше виновен. Глупавата идея си беше моя. Ти сам каза, че няма начин да сляза долу, освен ако не са ми поникнали криле.

Фин кимна.

— Как я караш? — Още докато го произнасяше, си даде сметка, че звучи глупаво, но нищо друго не му идваше наум.

— Как я карам според теб?

— Не мога дори да си представя.

— Бас държа, че не можеш. Освен ако не се случи на теб, няма как да си представиш какво е да нямаш контрол върху голямата и малката си нужда. Да ти сменят памперсите като на бебе, щом се нацапаш. Да ти излизат язви на задника от седене по цял ден. А сексът? — Калъм се усмихна горчиво. — Естествено, още съм девствен. Няма как дори да мастурбирам, оная ми работа е безчувствена. Като си помисля само, че всичко беше заради него. Заради секса. — Той замлъкна, потънал в някакъв далечен спомен. — Тя умря, знаеш ли?

— Коя? — смръщи вежди Фин.

— Камериерката Ана. Загина в мотоциклетна катастрофа преди години. А аз продължавам да си живея като буца сланина, пъхната в тоя инвалиден стол. Не изглежда много справедливо, а? — Той отмести поглед към стана и се зае да вдява нова нишка в совалката. — Защо всъщност си тук?

— Сега съм ченге, Калъм.

— Да, и аз така чух.

— Разследвам смъртта на Ейнджъл Макричи.

— Значи, не си се отбил само заради удоволствието да ме видиш?

— Изпратиха ме на острова заради убийството. А дойдох при теб, защото отдавна трябваше да го сторя.

— Погребваме старите призраци, а? Слагаме балсам на съвестта си?

— Може би.

Калъм се облегна назад и погледна Фин право в очите.

— Знаеш ли, най-голямата ирония е, че единственият истински приятел, когото имах през всичките тези години, бе именно Ейнджъл Макричи. Как само се обръщат нещата.

— Майка ти каза, че той е издигнал пристройката за стана.

— О, и много повече от това. Преоборудва цялата къща, така че да мога да влизам със стола във всяка стая. Направи градината отвън с настлана пътека, за да излизам, ако ми се прииска. — Той сви рамене. — Не че някога ми се е приисквало. Добави ей тези ръчки — той ги улови и разклати, при което сложна система от колела и предавки задвижи механизма на стана, — за да мога да работя без педали. Умен човек. Много по-умен, отколкото го смятахме. Разбира се, не печеля бог знае какво като тъкач. Ако не бяха пенсията на майка ми и малкото останали пари от обезщетението, едва ли щяхме да свързваме двата края. Ейнджъл имаше грижата да не се нуждаем от нищо. Никога не идваше с празни ръце — кога ще донесе сьомга, кога заек или сърнешко… И редовната половин дузина гуги всяка година. Дори сам ни ги готвеше. — Калъм взе друга совалка от кошчето, окачено на страничната облегалка на стола му, и я завъртя разсеяно в ръце. — Отначало, щом започна да идва, мислех, че просто е гузен и ще очаква да го обвинявам.