Питър Мей - Черната къща

Наложих си да откъсна очи от пързалката в другия край на площадката и да се съсредоточа върху плана за вечерния набег над Суейнбост.

— И така — казваше Доналд, — ще се срещнем в един часа сутринта край Суейнбост, на пътя за гробището.

— Как ще се измъкнем от къщи, без да ни хванат? — попита Калъм с широко отворени очи и трепет в гласа.

— Това си е твой проблем — отсече без капка съчувствие Доналд. — Ако някой не иска да идва, да си каже отсега. — Той направи пауза, за да даде възможност на желаещите да се оттеглят. Никой не го стори. — Добре. На стотина метра надолу по пътя към гробището има една съборетина с тенекиен покрив. Използва се за съхранение на земеделска техника и вратата е заключена с катинар. Вътре са скрили гумата.

— Откъде знаеш всичко това? — учуди се Шоуни.

— Познавам едно момиче от Суейнбост — подсмихна се Доналд. — Тя и брат ѝ не се разбират много добре.

Всички закимахме. Изглеждаше ни напълно нормално Доналд да познава момиче от Суейнбост и всеки от нас подозираше, че не е изключено да я е „познал“ и в библейския смисъл.

— Какво, по дяволите, става тук? — Мърдо Руад си проправи с лакти път сред групата ни, следван от същите две момчета, които се бяха присъединили към него още в онзи първи учебен ден преди години. Едното от тях бе развило ужасно акне и погледът неволно биваше привлечен към жълтеникавите гнойни пъпки, гъсто осеяли пространството около носа и устата му. Всички отстъпихме назад и кръгът се разшири.

— Нищо, което да те засяга — отвърна Доналд.

— О, мисля, че ме засяга, и още как. — Мърдо изглеждаше необичайно самоуверен в присъствието на Доналд. — Защото сте тръгнали да крадете гумата, която са скатали момчетата от Суейнбост, нали?

Всички останахме поразени, че той знае. Сетне първоначалният шок отстъпи на осъзнаването, че някой от нас трябва да ни е издал. Очите се обърнаха към Калъм, който се загърчи неловко.

— Нищо не съм казвал, честна дума.

— Няма значение откъде сме научили — изръмжа Мърдо Руад. — Знаем и толкова. И също искаме да участваме. Аз, Ейнджъл и приятелите ни. В крайна сметка всички сме от Кробост.

— Не става — отсече Доналд. — И без вас сме достатъчно.

— Хайде, стига. — Мърдо бе съвсем спокоен. — Гумата е голяма, сигурно ще тежи цял тон. Ще има нужда от доста хора да я носят.

— Ние няма да я носим.

— А какво ще я правите тогава? — озадачи се Мърдо.

— Ще я търкаляме, глупако.

— Ааа. — Мърдо явно не бе съобразил тази възможност. — Е, все едно, пак ще трябва да се изправи, а после да се крепи, за да не падне.

— Казах ти вече — не отстъпваше Доналд. — Не ни трябвате.

— Виж — бучна го с пръст в гърдите Мърдо. — Изобщо не ме е еня какво си казал. Или ни вземате с вас, или ще разтръбим на всички. — Изиграл най-силния си коз, той направи триумфална пауза. — Е, кое избирате?

По провисналите рамене на Доналд можех да отгатна, че този път си е намерил майстора. Никой от нас не искаше братята Макричи наоколо, но от друга страна, не искахме и Суейнбост да има най-хубавия огън в нощта на Гай Фокс.

— Добре — въздъхна Доналд и физиономията на Мърдо Руад цъфна в доволна усмивка.

Тази нощ нямаше да мога да заспя, дори и да исках. Седях до късно и пишех домашните за следващата седмица, които господин Макинес ми беше дал. В стаята ми имаше малка електрическа печка с два реотана, но тя не оказваше никакво влияние върху студа, освен ако не се доближиш на педя от нея, а тогава те изгаряше. Под кожените си ботуши бях надянал два чифта чорапи. Носех дънки, тениска, риза, дебел вълнен пуловер и яке отгоре. И все пак зъзнех от студ. Къщата беше голяма и неприветлива, строена през двайсетте, и при всеки порив на вятъра откъм морето вратите и прозорците дрънчаха, като го пускаха вътре да вилнее както си ще. Тази вечер вятър нямаше, но температурата бе паднала до седем градуса под нулата и тлеещият торф в огнището във всекидневната изглеждаше безкрайно далеч. Поне ако леля ми решеше да ме навести, преди да си легне, щях да имам някакво оправдание, задето съм облечен. Но тя, разбира се, нямаше да го стори. Никога не го правеше.

Към десет и половина я чух да се качва в спалнята си. По принцип обичаше да стои до късно, но студът явно ѝ бе дошъл в повече, а леглото и пълната с гореща вода грейка представляваха единственият шанс да се сгрее. Работих на светлината на нощната лампа още час и половина, преди най-сетне да затворя учебниците и да се ослушам пред вратата за някакви признаци на живот. Не се чуваше нищо и аз излязох на пръсти в тъмното антре. За мой ужас изпод вратата на леля ми се процеждаше жълтеникава ивица. Тя навярно четеше в леглото. Бързо се вмъкнах обратно в стаята си. Дървеното стълбище бе старо и скърцащо. Нямаше начин да го преодолея, без да ме чуе. Единствената алтернатива бе да изляза през прозореца и да се спусна по водосточната тръба. Бях го правил и преди, но сега хлъзгавите заледени керемиди правеха начинанието особено опасно.