Питър Мей - Черната къща

От тези дълги уроци, провеждани в мрачните зимни вечери и ранните пролетни утрини, не си спомням много, освен че не ми доставяха удоволствие. Странно какви други неща са се запечатали в паметта ми. Като шоколадовокафявото сукно на масичката и избледнялото, но все още отчетливо петно от кафе върху него с очертания, наподобяващи картата на Кипър. И петното от влага на тавана в ъгъла на стаята. То ми приличаше на чайка в полет, а пукнатината в мазилката, която го пресичаше, продължаваше нататък към корниза, преди да се скрие под кремавите релефни тапети. А също пукнатината в стъклото на прозореца, която забелязвах, хвърляйки крадешком по някой поглед навън, и застоялият мирис на тютюн за лула, който сякаш вечно обгръщаше бащата на Артър. Макар че никога не го бях виждал да пуши.

Господин Макинес беше висок слаб мъж, поне с десет години по-възрастен от баща ми. Предполагам, някъде през седемдесетте най-сетне си даде сметка, че вече не е млад, но дори и през осемдесетте продължи да носи косата си дълга, което отдавна не беше на мода. Странно как хората попадат в нещо като капан на времето. В живота им има даден момент, който ги дефинира, и те се държат за него през всички последващи десетилетия: същата прическа, същото облекло, същата музика, макар светът около тях да се е променил до неузнаваемост. Леля ми например бе заседнала в шейсетте. Мебели от тиково дърво, лилави килими, оранжева боя, „Бийтълс“. Господин Макинес слушаше „Ийгълс“. Помня „Tequila sunrise“, „New kids in town“ и „Life in the fast lane“.

Но той не беше някакъв мекушав книжен плъх, напротив. Поддържаше се във форма, обичаше да плава по море и бе редовен участник в ежегодните експедиции до Скер за лов на гуга. Онази вечер бе недоволен от мен, защото умът ми беше другаде. Още с пристигането ми Артър умираше от желание да сподели нещо с мен, но баща му ме бутна в стаята и го отпрати с думите, че каквото и да е, може да почака. Но дори през вратата аз усещах нетърпението на своя приятел и в крайна сметка господин Макинес, осъзнавайки, че води безнадеждна битка, ме пусна да си вървя.

Отвън нервно подскачащият Артър веднага ме поведе през мрака към портата. Беше мразовита нощ, а черното като мастило небе бе осеяно с ярки неподвижни звезди. Вятър нямаше и по полето вече се образуваше дебел слой слана, която с издигането на луната над рядко спокойното море започна да проблясва като сребро. Над Хебридите имаше зона на високо атмосферно налягане, която според прогнозата щеше да се задържи няколко дни. Идеално време за клада на открито. Дъхът на Артър излизаше с възбудено свистене. Той бе пораснал едър и силен, по-висок от мен, но все още преследван от бремето на астмата, която на моменти заплашваше да блокира дихателните му пътища.

— Момчетата от Суейнбост са намерили стара гума от трактор — каза ми, след като всмукна продължително от инхалатора. — Почти два метра в диаметър!

— Мамка му — отвърнах. Такава гума щеше да гори по-добре от всичко, с което ние разполагахме — обикновени гуми от автомобили и велосипеди, с каквито те безспорно също се бяха запасили. — И откъде са я докопали?

— Какво значение има? Важното е, че е у тях и че огънят им ще удари нашия в земята. — Той млъкна за момент, наблюдавайки със загадъчна усмивка разочарованието ми. — Може би.

— Как така може би? — смръщих вежди.

Той се приведе съзаклятнически към мен.

— Те не знаят, че ние знаем за нея. Скътали са я някъде и ще я изтъркалят чак в последния момент.

Дали заради часа, прекаран в кабинета на господин Макинес, или заради нещо друго, аз продължавах да не схващам идеята.

— Е, и?

— Опасяват се, че ако разберем, ще им завидим и ще ги прецакаме.

— Добре де, вече сме разбрали — потърках ръце заради студа аз. — Но не виждам как, по дяволите, ще прецакаме гума от трактор.

— Тъкмо там е работата. — Очите на Артър святкаха от вълнение. — Няма да я прецакваме, а ще я откраднем.

Това ме свари напълно неподготвен.

— И кой го казва?

— Доналд Мъри. Той има план.

На другата сутрин, когато излязохме да играем, навън бе заледено. Всички бяха на площадката, където имаше поне половин дузина пързалки. Най-дългата се намираше в далечния край, където асфалтът се спускаше полегато към един отточен канал. Кратка засилка и гравитацията свършваше останалото. Но в самия край трябваше да скочиш, ако не искаш да свършиш в канавката.

Нямах търпение да се наредя на опашката и също да се спусна, но Доналд Мъри бе свикал момчетата от Кробост край люлките, тъй че можех само завистливо да гледам отдалеч.