Питър Мей - Черната къща

— Че какво е търсил тук? — изсумтя Фин. — Пазил е овцете от задевки в петък вечер?

Гън се изсмя.

— За това ще е нужно малко повече от един шибан природозащитник — После усмивката му изчезна. — Не, той беше тук — и все още е, — за да сложи край на ежегодния поход за гуга.

Фин чак подсвирна от удивление.

— О, боже.

Той не се бе сещал за тази традиция от години. „Гуга“ бе келтската дума за млад бял рибояд — птица, която мъжете от Кробост ловяха всеки август по време на двуседмично пътешествие до островче, разположено на деветдесет километра североизточно от Луис. Наричаха го Скер, което ще рече просто „Скалата“. Стотина метра назъбени, брулени от бурите камънаци, подаващи се над северния океан. Гъсто покривани всяка година от гнездящи рибояди и техните малки. Това бе една от най-значимите колонии в света, а жителите на Нес я посещаваха вече четиристотин години като на поклонение, пресичаха страховитото море в открити лодки, за да се върнат с ценната плячка. От известно време ходеха с траулер — дузина мъже от Кробост, последното село, останало в Нес, за да поддържа традицията. Две седмици живееха там, катереха се по скалите във всякакво време, рискуваха да си счупят вратовете, само и само да се докопат до младите птици в гнездата. В началото пътешествието се извършвало по необходимост, за да се изхранят гладните гърла. Сега гугата бе деликатес, ползващ се с огромно търсене из целия остров. Но уловът бе ограничен до две хиляди бройки с акт на парламента — специално изключение, вписано в Закона за защита на птиците и прието от Камарата на общините през 1954 година. Така че понастоящем се искаше доста добър късмет или добри връзки, за да може едно семейство да вкуси от рядкото лакомство.

Устата на Фин още се наливаше със слюнка при спомена за мазния аромат на месото върху езика. Първо мариновано, а сетне задушено, то приличаше на патешко, но с дъх на риба. Някои твърдяха, че не било за всеки вкус, но той бе отрасъл с него като сезонно угощение. Два месеца преди мъжете да потеглят за Скер, вече започваше да се облизва при мисълта, точно както предвкусваше и нежната розова плът на дивата сьомга с настъпването на бракониерския сезон. Баща му винаги успяваше да се сдобие с една-две птици, които изяждаха още през първата седмица. Някои хора ги съхраняваха в бъчонки с осолена вода. Така можеха да изтраят чак до следващата година, но вкусът им се променяше, а и солта дразнеше езика на Фин. Той ги предпочиташе пресни от скалата, поднесени с картофи и чаша студено мляко.

— Опитвал ли си някога гуга? — обърна се към Гън.

— Аха. Майка ми имаше роднини в Нес, така че обикновено всяка година се сдобивахме с по някоя бройка.

— И онези активисти се опитват да спрат лова?

— Именно.

— Ейнджъл ходеше редовно, нали? — попита Фин. Единственият път, когато и той се бе присъединил към дванайсетимата мъже от Кробост, Ейнджъл вече имаше едно плаване до Скалата зад гърба си. Споменът премина като тъмна сянка през съзнанието му.

— Като по часовник. Той беше готвачът на групата.

— Значи, не се е зарадвал много, че някой се опитва да саботира начинанието?

— Не — поклати глава Гън. — Нито пък който и да било от местните. Затова и не успяхме да намерим свидетели на побоя.

— Зле ли го е подредил?

— Синини по лицето и тялото, едно-две счупени ребра. Нищо прекалено сериозно, но момчето ще го помни задълго.

— Тогава защо е още тук?

— Защото се надява да спре тазгодишната експедиция. Проклет глупак! А утре с ферибота пристигат и още няколко активисти.

— Кога отплава траулерът за Скер?

Дори от самото произнасяне на думата по тялото на Фин премина лека тръпка.

— До няколко дни. Зависи от времето.

Бяха стигнали края на плажа и Фин започна да се изкачва по скалите.

— Май не съм с подходящи обувки за целта — изпъшка Гън, подхлъзвайки се върху мокрия сипей.

— Ела, не бой се. Знам лесен път догоре.

Гън запълзя почти на четири крака след него по пътеката, която скоро ги отведе до серия от естествени, макар и неравни стъпала. Щом стигнаха върха, пред тях се разкри гледка към торфената равнина и къщите на Кробост, скупчени в низината край пътя. Насред тях мрачно се издигаше сградата на Свободната църква, където Фин бе зъзнал на не едно и две скучни неделни училища. Небето зад нея се смрачаваше. Предвещаваше дъжд. Фин можеше да го подуши във въздуха, точно както някога, като дете. Изкачването го бе освежило и разсеяло мрачните спомени за Скер. Гън стоеше запъхтян до него и с тревога оглеждаше ожулените места по лъснатите си черни обувки.