Питър Мей - Черната къща

Доналд бе високо симпатично момче, с ъгловати рамене и пясъчноруса коса, падаща над челото. Всички момичета си падаха по него, но той се отнасяше с пренебрежение към тях. Както се полага на признат водач, предпочиташе мъжката компания и ако човек се държеше за него, се чувстваше в безопасност от братята Макричи. По това време Ейнджъл вече бе завършил начално училище и продължаваше професионалното си образование в замъка Люс, но Мърдо Руад си оставаше близка и реална заплаха.

Първоначално Доналд черпеше авторитет от факта, че всички се бояха от баща му. Тоест всички освен самия Доналд. Свещеникът тогава бе фигура с голяма власт в общността, а и самият Койнах Мъри бе страховит мъж. Койнах е келтският вариант на Кенет и макар официално начело на паството да стоеше Кенет Мъри, всички го наричаха Койнах. Но не и в негово присъствие. Тогава се ползваше само „Сър“ или „Преподобни“. Винаги си представяхме, че жена му също се обръща към него по този начин. Дори и в леглото.

Доналд обаче го наричаше просто „дъртото копеле“. Предизвикваше го на всяка крачка, отказваше да ходи на църква и в резултат по време на Сабат редовно се оказваше заключен у дома.

Веднъж, в събота вечер, гостувахме у свой приятел, чиито родители бяха на сватба в Сторноуей, и решихме да пренощуваме у тях, вместо да шофираме подпийнали към къщи. Не беше кой знае колко късно, може би към десет и половина, когато вратата се разтвори с трясък и на прага изникна Койнах Мъри като ангел отмъстител, изпратен да ни накаже за нашите грехове. Разбира се, половината от нас пиеха и пушеха, имаше и момичета. Койнах гръмко изказа неодобрението си и се зарече, че ще разговаря с родителите на всеки поотделно. Попита дали не сме забравили, че е навечерието на Божия ден и че деца на нашата възраст трябва отдавна да са в леглата. Всички бяхме ужасени. Всички освен Доналд, който продължаваше да се изтяга на един диван с кутийка бира в ръка. А разбира се, основната цел на посещението бе именно той. Койнах насочи разтреперан от гняв показалец към отрочето си и му заповяда да излиза навън. Доналд само го изгледа с мрачна решимост и за наш потрес му каза да ходи да се шиба. Настъпи такава тишина, че можеше да се чуе, ако някъде в Сторноуей падне карфица.

Почервенял от ярост и негодувание, Койнах Мъри влезе с едри крачки в стаята и изби кутийката от ръката на Доналд. Бирата се разплиска навсякъде, но никой не помръдна. И никой не проговори. Нито дори Койнах. Освен с духовния сан той вдъхваше респект и с огромната си физическа сила. Бе просто един едър, як мъж, който сега сграбчи Доналд за яката, вдигна го от дивана и го повлече навън в нощта. Бе впечатляваща демонстрация на мощ, смазваща всяко предизвикателство, и никой от нас не искаше да се озове на мястото на Доналд, щом двамата се приберат вкъщи.

Верен на думата си, преподобният Койнах Мъри посети семейството на всяко момче или момиче от компанията ни и онази нощ излезе през носа на всички, с изключение на мен. Леля ми бе ексцентричка до мозъка на костите и в една богобоязлива общност за нея бе напълно естествено да бъде заклет атеист. Не чак толкова цветисто като Доналд, но и без да се стеснява в изказа, тя посъветва свещеника къде точно може да завре праведния си гняв. Той ѝ каза, че положително ще свърши в ада, на което тя отвърна: „Ще се видим там, тогава“, и тръшна вратата в лицето му. Предполагам, от нея съм усвоил неуважението си към църквата.

Така Доналд по собствени заслуги придоби нещо като легендарен ореол. Не заради това кой бе баща му, а заради начина, по който се противопоставяше на него и на всичко, което той представляваше. Доналд беше първият сред връстниците ми, който пропуши. Първият, който пропи и когото видях пиян. Но имаше и положителни качества. Беше добър в спорта и втори по успех в класа. Нямаше как да се мери физически с Мърдо Руад, но интелектуално можеше да го върти на малкия си пръст. Мърдо знаеше това и като цяло гледаше да няма вземане-даване с него.

В онзи ден край люлките се бяхме събрали общо шестима. Доналд, аз, Артър, две момчета от долния край на селото — Иън и Шоуни, както и Калъм Макдоналд. На мен винаги ми бе жал за Калъм. Той беше по-дребен от нас и в него имаше нещо меко и уязвимо. Беше добър в рисуването, обичаше келтската музика и свиреше на кларсах — малка келтска арфа — в училищния оркестър. Също така бе безмилостно тормозен от Мърдо Руад и неговата банда. Той никога не ги издаваше, нито се жалваше, но все си представях как плаче нощем, преди да заспи.